Преглъщам и се опитвам да успокоя треперещите си ръце. Стомахът ми се гърчи, докато се питам какво още би могъл да иска от нас. Виждам, че гърдите на Деймън се издигат и спадат равномерно и той потъва в дълбок оздравителен сън, после се обръщам към Райни. Тя ме гледа с огромни невярващи очи.
Връщам поглед на Роман и решавам, че просто се забавлява с патетичното шоу, което изпълних току-що.
— Е, ще си тръгваш ли вече? — питам го, готова за схватка, ако се наложи.
Той клати глава и се смее.
— Защо да го правя? Защо да изпускам новото представление?
Усещам вълна на паника, но се опитвам да демонстрирам спокойствие.
— Нямах представа, че си толкова лесна, толкова предвидима и толкова глупава. Но това прави любовта с хората, нали? Човек губи здравия си разум, става импулсивен, дори ирационален, не мислиш ли?
Присвивам очи. Нямам представа накъде бие, но знам, че няма да е за добро.
— И все пак, ти падна в клопката невероятно бързо. Никакъв опит за съпротива. Сериозно, Евър, разряза вената си, без да попиташ защо и как. Което доказва максимата ми — никога не подценявай силата на любовта. Но в твоя случай може би е по-уместно да кажем силата на вината? Само ти си знаеш кое от двете е истина.
Продължавам да се взирам в него и в гърдите ми се надига ужасно подозрение. Разбирам, че съм направила ужасна грешка, че е успял да ме изиграе.
— Толкова отчаяно искаше да размениш своя живот за неговия, толкова бързаше да го спасиш, че всичко беше като детска игра за мен. Но разбирам как се чувстваш, повярвай ми. Аз бих направил същото за Дрина… ако имах тази възможност… — Той ме пронизва с поглед, очите му са като два гневни демони на мрака. — Вече знаем как завърши онзи епизод. Предполагам, че сега ще искаш да разбереш как завършва този, прав ли съм?
Хвърлям поглед към Деймън, колкото да се уверя, че е добре, и отново се обръщам към Роман.
— Добре е, не се притеснявай — казва той. — И вероятно ще бъде добре още много, много, много години. Нямам намерение да го атакувам отново, така че успокой топката. Всъщност никога не съм искал да убивам някого от вас, независимо какво си мислиш. Но честността изисква да кажа, че щастието си има цена.
— Каква е… цената? — прошепвам и се питам какво би могъл да поиска на мястото на Дрина, след като нея вече я няма. Каквото и да е, ще му го дам. Ако това означава да си върна Деймън, ще направя всичко.
— Виждам, че си разстроена — клати съчувствено глава той. — Вече ти казах, че Деймън ще е добре. Дори повече от добре. Ще бъде в отлична форма. Погледни го само! Виж, цветът на лицето му се възвръща. Кожата се изпъва. И скоро ще бъде онзи красив мъж, в когото се влюби толкова силно, че беше готова на всичко, за да го спасиш.
— Давай направо — свивам устни аз.
Възмутително е как злите безсмъртни насочват светлините на прожекторите към себе си във всеки възможен момент.
— О, не — клати глава той. — Чакал съм този момент години наред и не искам да избързвам. Ние с Деймън се познаваме отдавна. От самото начало. Срещнахме се във Флоренция.
Вижда изненадата ми и кима.
— Да, аз бях един от сираците. Най-малкият. Той ме спаси от чумата и аз го приех като втори баща.
— Което прави Дрина твоя майка — вмятам и търся ефекта от думите в очите му.
— Не точно — усмихва се той. — Обичах Дрина. Не го крия. Обичах я с цялото си сърце. Обичах я така, както ти обичаш него.
И кима към Деймън, който вече изглежда както в деня, когато го видях за пръв път, и продължава:
— Обичах я с всяка фибра на тялото си и бях готов на всичко за нея. Никога не бих я изоставил, както ти направи с него.
Преглъщам виновно.
— Но тя мислеше само за Деймън. Само За Деймън. Имаше очи само за него. Живееше заради него. Но един ден той те срещна… и тя се обърна към мен. — Той се усмихва, но бързо забравя за усмивката си и продължава, като почти изстрелва думите към мен. — Търсеше приятелство. Компания. Рамо, на което да поплаче. Исках да й дам всичко, всичко на света… но тя вече имаше всичко. Освен онова, което не можех да й дам — Деймън. Този мръсник.
Той тръсва глава и продължава:
— Но той искаше само теб. Така започна всичко — любовен триъгълник, продължил четиристотин години. Всеки от нас търсеше своето. Дори за миг не съм губил надежда, но… ти я уби. Това беше краят. То сложи точка на възможността ми някога да бъде моя. Нашата любов вече никога няма да разцъфне…