— Не ми ли вярваш? — поглежда ме той и вдига рамене. — Добре, тогава опитай и сама се убеди. Не че ме интересува. Приключих с верността си към Деймън още преди векове. Така че няма да се разплача, когато скочиш да го целуваш и той умре в ръцете ти.
Забелязва недоверието в погледа ми и усмивката му преминава в смях. Смее се толкова силно, че стените се разтрисат. Но после спира и всичко се успокоява.
— Лъгал ли съм те някога, Евър? Помисли добре. Ще почакам. Кажи, не съм ли бил винаги честен с теб? Е, може да съм ти спестил някои незначителни подробности, но аз съм си закачлив по природа, обичам да си правя шеги. И сега, когато открихме всичките си карти, ми се иска да ти се изясни, че вие двамата никога няма да бъдете заедно. Няма да има размяна на ДНК. И ако все още не разбираш, ще го кажа така — между вас няма да има размяна на никакви телесни флуиди. В случай че имаш нужда от допълнителни разяснения, това означава без целувки, без езици, без размяна на слюнки, не можете да споделяте един и същ еликсир, ах, щях да забравя, не можете да правите това, което правят двама влюбени в леглото. Накратко, не можете да правите нищо. Поне не един с друг. В противен случай Деймън ще умре.
— Не ти вярвам! — крещя разтреперана. Сърцето ми бие като барабан, дланите ми са потни. — Как е възможно това?
— Ами, не съм лекар, нито учен по професия, но съм се учил от най-големите световни умове — Алберт Айнщайн, Макс Планк, Исак Нютон, Галилео Галилей. Говорят ли ти нещо тези имена?
Свивам рамене, искам да престане да ме засипва с имена и да премине към същността.
— Най-просто казано, противоотровата спасява живота му, като блокира рецепторите, за да не могат да мултиплицират увредените и остарели клетки. Но сложих и няколко капки от кръвта ти, а това означава, че всяко по-нататъшно добавяне от твоя ДНК ще ги активира, ще задвижи отново целия процес и ще го убие. Няма нужда да минаваме по целия научен път, важното е да знаеш, че вие не можете да бъдете заедно. Никога повече. Разбра ли? Иначе Деймън ще умре. Вече знаеш, останалото зависи от теб.
Забождам поглед в земята. Какво сторих, за Бога! Как можах да постъпя толкова глупаво и да му се доверя? Почти не го слушам, когато казва:
— Ако не ми вярваш, иди при него и пробвай. Но когато всичко започне отново, не идвай да плачеш на рамото ми.
Погледите ни се срещат и аз потъвам в дебрите на съзнанието му, като онзи ден на масите за обяд. Усещам копнежа му по Дрина, копнежа му по Деймън, копнежа му по мен, моя копнеж по дома и знам, че сполетялото ме е резултат от тези чувства.
Тръсвам глава.
— Той се събужда — кима към Деймън. — Виж колко е красив. Радвай се на любимия си, скъпа, но помни, недей да прекаляваш.
Поглеждам през рамо и виждам, че Деймън се размърдва, протяга се и разтърква очи. Спускам се към Роман, искам да го ударя, да го унищожа, да го накарам да си плати за всичко.
Но той се смее, избягва удара ми и тръгва към вратата.
— Повярвай ми, не го прави. Някой ден може да ти потрябвам.
Разтрепервам се цялата, треса се от гняв, изкушавам се да забия юмрука си в уязвимата му чакра и да се отърва от него веднъж завинаги.
— Знам, че сега не ти се вярва, но помисли за момент. След като не можеш повече да се наслаждаваш на ласките на Деймън, много скоро ще се почувстваш самотна. Лаская се от мисълта, че съм човек, който умее да прощава, така че с удоволствие ще запълня празнината.
Присвивам очи и вдигам юмрук.
— И тогава… съвсем случайно ще се окаже, че имам противоотрова на противоотровата… — казва той и аз затаявам дъх.
— И понеже аз я създадох, само аз знам как да я приготвя. Така че, ако ме унищожиш, унищожаваш и надеждата двамата с него някога да бъдете заедно. Готова ли си да поемеш този риск?
Двамата оставаме загледани един в друг, свързани по най-ужасния начин, докато Деймън извиква името ми.
Обръщам се и вече не виждам нищо друго, освен него. Той става от дивана и се изправя в целия си блясък. Спускам се към него и падам в прегръдките му. Той ме притиска до гърдите си и аз усещам познатата вълшебна топлина.
Заравям лице в гърдите му, във врата, в рамото, тялото ми тръпне от блаженство, докато шептя името му отново и отново. Устните ми се движат по ризата му и поемат любимия аромат, докато се питам ще намеря ли някога сили да му призная какво съм направила.
— Какво става? — поглежда ме загрижено той. — Добре ли си?
Оглеждам се и виждам, че Роман и Райни са изчезнали. После се взирам в дълбоките тъмни кладенци на очите му и питам: