— Не си ли спомняш?
Той клати глава.
— Абсолютно нищо?
Деймън свива рамене.
— Последното нещо, което си спомням, е петъчната вечер и премиерата. И после… — той спира и се оглежда объркано. — Какво е това място? Не може да е стаята ни в „Монтаж“.
Притискам се до него и го повеждам към вратата. Знам, че трябва да му кажа и колкото по-скоро, толкова по-добре, но ми се ще да го отложа още малко. Искам да се порадвам, че отново е тук, че е жив и ние отново сме заедно. Водя го по стълбите към колата си и казвам:
— Беше болен. Много болен. Но вече си по-добре. Това е дълга история, така че…
Сядаме в колата. Горещият му дъх пари кожата ми.
— Къде отиваме? — пита той, когато потегляме.
Решена да отложа отговорите на другите му въпроси, се обръщам към него и казвам с усмивка:
— Където си поискаме. Нашият уикенд започва сега.