— Още не си забравил какъв е можел да стане баща ти — отвърна тя. — И затова крещиш!
— Не крещя — рекох.
— Чуваш се чак в Португалия! — настоя тя. Очевидно беше направила справка с картата в библиотеката, за да твърди подобно нещо. И наистина, ако човек вдигне платна и потегли от моя плаж право на изток, непременно ще стигне в Португалия. По-точно в пристанището Опорту.
— Завиждаш на баща си за преживяните изпитания — рече Сърк Бърман.
— Аз също съм преживял такива — отвърнах. — Имам само едно око, ако все още не си забелязала това.
— Сам каза, че не си изпитал кой знае каква болка и окото ти бързо е зараснало — справедливо отбеляза тя. Изобщо не помня как бях улучен, помня само приближаването на един бял германски танк, зад който, по заснежената люксембургска поляна, притичваха облечени в бяло германски войници. Когато са ме пленили съм бил в безсъзнание, ударили са ми инжекция морфин и се събудих едва във военната болница оттатък границата, на немска територия. Тя беше права: страданията ми по време на войната не бяха по-големи от страданията, които човек понася на зъболекарския стол.
А раната ми зарасна толкова бързо, че скоро ме изписаха от болницата и ме прехвърлиха в пленнически лагер като всеки обикновен затворник.
Въпреки това продължавах да настоявам, че заслужавам Синдрома на оцеляването не по-малко от татко. И тя ми зададе следните два въпроса:
— Понякога не си ли мислиш, че си единственият добър човек на света, а всички останали са мъртви? — беше първият.
— Не — отвърнах. И вторият:
— А не ти ли минава през ума, че сигурно си лош човек, а всички добри хора са мъртви. И че единствения начин за измиване на позора е собствената ти смърт?
— Не.
— Значи може да си мислиш, че заслужаваш Синдрома на оцеляването, но никога няма да го получиш! — Това беше съвсем категорично заключение. — Защо не опиташ с туберкулозата?
— Откъде си толкова осведомена за Синдрома? — попитах я аз. Въпросът не беше дебелашки, защото още по време на първата ни среща на плажа научих, че макар и евреи, двамата със съпруга й нямали информация за свои роднини или познати, ликвидирани от нацистите в Европа. Семействата и на двамата били заселени в Съединените щати от дълги години и отдавна били изгубили всякаква връзка с роднините си в Европа.
— Написах книга по този въпрос — отвърна тя. — Всъщност тя беше книга за хора като теб — хора, на които поне единият родител е преживял ужаса на масовото убийство. Казва се „Подземието“.
Излишно е да казвам, че не бях я чел, както не бях чел и останалите произведения на Поли Медисън. Макар че, откакто се запознах с авторката, ги откривах под път и над път, едва ли не като дъвката по щандовете на магазините.
А госпожа Бърман ме информира, че дори не е необходимо да напускам дома си, за да се сдобия с „Подземието“ и другите книги на Поли Медисън. Просто защото Силести, дъщерята на готвачката, ги имала всичките.
Госпожа Бърман, най-върлият противник на деликатността, който бях срещал на този свят, успя да ме информира и за още нещо — макар и едва петнайсетгодишна, Силести вече вземала хапчета против забременяване.
Невероятната вдовица Бърман ме запозна накратко със сюжета на „Подземието“. Три млади момичета — еврейка, японка и негърка, се чувствали необяснимо разделени от останалите си съученички. Решили да създадат свой собствен клуб, който, пак по неизвестни причини, нарекли „Подземието“.
По-късно установили, че всяка от тях има родител, дядо или баба, които са преживели някаква изкуствено предизвикана катастрофа и по тази причина неволно са им внушили, че живите са лоши, а само мъртвите са добри.
Дядото на негърката оцелял след масово клане в Ибос, Нигерия. Родителите на японката преживели атомната бомбардировка над Нагазаки, а бащата на еврейката успял да избегне унищожението в нацистки лагер на смъртта.
— „Подземието“ е чудесно заглавие за подобна книга — рекох.
— Точно така — отвърна Сърк Бърман. — Аз се гордея със заглавията на своите книги!
Тя наистина се мисли за най-умната на света. А всички останали са тъпи, тъпи, тъпи!
Тя каза, че художниците трябва да наемат писатели да им кръщават картините. По стените на тази стая висят платна с имена като „Опус Девет“, „Син изгорял портокал“ и прочие. Моята най-известна, но за съжаление вече несъществуваща картина, която беше с размери 20 х 4 метра и красеше фоайето на компанията GEFFCo на „Парк Авеню“, бе наречена просто „Уиндзорско синьо номер 17“. Може би се досещате, че уиндзорското синьо беше постигнато благодарение на тенекии със споменатата вече боя „Сатийн Дура-лукс“.