— Имената са нарочно некомуникативни — рекох.
— Какъв е смисълът да си жив, след като не искаш да си комуникативен? — отвърна с въпрос тя.
Макар че за петте седмици, през които е мой гост, се бе срещнала с редица високоуважавани люде, пристигнали чак от Швейцария или Япония да се запознаят с моята колекция, тя продължаваше да се отнася с пренебрежение към нея. Не промени отношението си, дори когато просто пред очите й свалих от стената един Ротко и го продадох на музея „Гети“ за милион и половина долара.
— Трябва да се радваш, че се отърва от този боклук — беше нейната реакция. — Направо ти скапва мозъка, защото е абсолютна безсмислица! Сега намери някой друг вехтошар и му пробутай останалите!
Току-що, още докато разговаряхме за Синдрома на оцеляването, тя ме попита дали баща ми е искал турците да бъдат наказани за престъпленията си срещу арменците.
— Същият въпрос му зададох, когато бях осемгодишен — отвърнах. — Тогава си представях, че животът е много по-вълнуващ, ако в него присъства жаждата за отмъщение… Татко остави инструментите и се взря през прозорчето на малката си работилничка. Неволно проследих погледа му и видях навън двойка индианци-лума. Резерватът им се намираше на няколко километра извън града, а мен самият често ме бъркаха с индианче. Много ми харесваше, защото по онова време мислех, че няма нищо по-лошо на света от това да бъдеш арменец.
А татко дълго мълча и накрая отвърна на въпроса ми така:
— От турците искам само едно — да си признаят, че след нашето прокуждане страната им е станала още по-грозна и по-тъжна!
Днес следобед направих една мъжествена обиколка по границите на своето имение и срещнах съседа си от север, малко зад някогашния хамбар за картофи. Той се казва Джон Карпински и е кореняк. Продължава да се занимава с отглеждането на картофи като своя баща, макар че цената на един акър от земята му положително е надскочила осемдесет хиляди долара. По простата причина, че всяка построена върху нея къща ще има прекрасен изглед към океана. В това имение са прекарали живота си три поколения от рода Карпински и, разглеждано от арменска гледна точка, то положително е късчето свещена земя в подножието на планината Арарат.
Карпински е огромен мъжага, който почти винаги е облечен в работен комбинезон. Наричат го „Големия Джон“. Подобно на Пол Слейзингьр и мен, той също е ветеран от войната и е бил раняван. Но е по-млад от нас и е участвал в една друга война — Корейската.
А „Малкия Джон“ — неговият единствен син, е бил убит във Виетнамската война.
На всекиго по война, асортиментът е достатъчно богат.
Хамбарът и шест акра земя около него някога са принадлежали на бащата на Големия Джон, а той ги продал на скъпата Едит и първия й съпруг.
Големия Джон прояви интерес към особата на госпожа Бърман. Аз му признах, че връзката между нас е напълно платоническа; че тя малко или повече се е самонастанила у дома; че с радост бих я изпратил обратно в нейния Балтимор.
— Прилича на мечок — рече той. — Влезе ли ти мечок в къщата, отиваш на хотел и чакаш да си тръгне… Друг начин няма.
Някога Лонг Айлънд е бил пълен с мечки, но сега едва ли е така. Той каза, че е научил много неща за мечките от баща си, който, вече шейсетгодишен, бил нападнат от една гризли в парка Йелоустоун. Отървал кожата, но след това започнал да чете всичко, което било написано за мечките.
— Та оная мечка има изцяло заслугата, че моят старец се хвана на стари години за книгите — заключи Големия Джон.
Госпожа Бърман е страшно нетактична и шумна, господи! Особено когато нахлува тук и се залавя да чете какво съм натракал на машината, без изобщо да си прави труда да иска разрешение за това.
— Защо никога не използваш точка и запетая? — ще попита. Или пък: — Защо го накъсваш на дребни парчета, вместо да го оставиш да се лее свободно?
Ей такива неща!
Когато се движи из къщата чувам не само стъпките й, а и шумния начин, по който отваря разни врати и чекмеджета. Вече е изследвала всички кюшета на къщата, включително мазето. Един ден се измъкна оттам и рече:
— Знаеш ли, че долу имаш шейсет и три галона „Сатийн Дура-лукс“?
Беше ги преброила, господи!
Изхвърлянето на тази боя беше забранено от закона, тъй като бе установено, че с времето тя се разпада на изключително силна отрова. Ако искам да се освободя с т нея по легален начин, трябва да я превозя до специалното сметище за силно токсични вещества, което се намира в Питчфорк, щата Уайоминг. Никога не се наканих да го сторя и боята продължава да си стои в мазето.