Нищо подобно.
Този човек греши относно съдържанието на хамбара. Същевременно признавам, че е до известна степен прав, що се отнася до малко необичайните ми възможности по време на войната. Не бих могъл да открадна нищо от това, което ни предаваха бойните части. Приемах трофеите срещу разписка и често бях обект на проверка от интендантските части.
Същевременно честите ни обиколки в района на бойните действия наистина водеха до преки контакти с хора, които войната просто принуждаваше да продават своите ценности. В резултат сключихме няколко наистина изгодни сделки.
Никой от нашата специализирана част не се добра до произведение на Старите майстори или шедьовър, който очевидно е бил част от известна частна колекция, музей или църква. Поне аз така мисля, без да съм абсолютно сигурен, разбира се. Както навсякъде в живота, и в света на изкуството има крадци и опортюнисти.
Аз самият действително купих от частно лице една неподписана скица с въглен, за която подозирах, че е на Сезан. Впоследствие беше доказано, че наистина е на Сезан и в момента тя се намира в постоянната изложба на Школата по дизайн в Роуд Айлънд. Купих още и един Матис — моят любим художник. Намерих го у една вдовица, която твърдеше, че съпругът й го получил като подарък лично от автора. За сметка на това ми пробутаха и един фалшив Гоген, но и той ми свърши работа.
Придобивките си изпратих на съхранение при може би единствения човек в Съединените щати, на когото и до днес имам доверие. Той е китаец, казва се Сам Ву и притежава малка пералня в Ню Йорк. За известно време беше готвач при моя учител Дан Грегъри.
Представете си как съм рискувал живота си за страна, в която единственият човек, на когото съм имал доверие, е китаец!
После дойде денят, в който моята рота от художници беше хвърлена в истински бой, за да бъде спрян последния голям пробив на германците през Втората световна война.
Но нито една от описаните по-горе придобивки не се намира в хамбара, нито пък е изобщо мое притежание. Продадох ги веднага след края на войната и с получената сума се опитах да направя някои инвестиции на стоковата борса. Бях изоставил детската си мечта да стана художник. Вместо това се записах в Нюйоркския университет и се залових да изучавам счетоводство, икономика и търговско право. Бях решил да ставам бизнесмен.
За изкуството си разсъждавах така: в състояние съм да пресъздам всичко, което виждам, разбира се с търпение, добри материали и инструменти. В крайна сметка Ненапразно бях чиракувал при Дан Грегъри — най-добрият илюстратор на нашето столетие. Но фотоапаратите могат да правят всичко, на което Дан ме беше научил. Съзнавах, че именно това е причината, принудила всичките там импресионисти, кубисти, дадаисти и сюрреалисти да създават неуловими за камерата творби, да рисуват такива неща, които дори Дан Грегъри и аз не сме в състояние да копираме.
Накрая стигнах до заключението, че умът ми е съвсем обикновен, тоест празен. Което означава, че никога не бих могъл да постигна нещо повече от това, което фотоапаратът постига за частица от секундата. Следователно трябва да се задоволя с нещо доста по-тривиално от гениалните върхове на изкуството. И това нещо бяха парите. Не се натъжих от това заключение. Напротив — то ми донесе огромно облекчение.
Все пак ми беше приятно да се въртя в артистични кръгове, давах си сметка, че неспособността ми да създавам истинско изкуство не ми пречи поне да разговарям за него. Вечер често излизах и обикалях барчетата около университета. Бързо се сближих с неколцина от онези художници, които са убедени в собствената си правота, но едновременно с това съзнават, че едва ли някога ще станат известни. Бях не по-малко устат от тях, а и в пиенето не им отстъпвах. Но най-хубавото беше, че накрая си позволявах да платя сметката без това изобщо да ме притеснява. Защото вече правех нелоши пари на борсата и получавах съвсем прилична стипендия от правителството плюс пожизнена пенсия от благодарната нация за това, че бях дал едно око в защита на Свободата.
Истинските художници гледаха на мен като на неизчерпаем източник на средства. Защото не само плащах пиенето им, но често поемах и голяма част от другите им разноски — наем, поредната вноска за кола, аборти на приятелки и съпруги, какво ли още не… За каквото и да им трябваха пари, златният Рабо Карабекян беше насреща!
Тъй че, тези приятели си ги купих. Макар че не бях чак толкова фрашкан с пари. В края на всеки месец се оказвах без пукнат грош, после ямата отново започваше да се пълни…