Тогава е била епохата на империите. Сега също, въпреки нескопосаните опити за камуфлаж.
Съюзила се с турците, германската империя изпратила своите равнодушни наблюдатели да регистрират първия геноцид в световната история. Дотогава думата геноцид не е съществувала в нито един език, но след това придобива известност с точно определеното си значение — внимателно планирана операция за ликвидиране всички представители на определена етническа групировка, независимо дали те са мъже, жени или деца.
Подобни амбициозни проекти се сблъскват с чисто промишлени проблеми — как да се убият бързо и икономично толкова много едри и находчиви животни, как да не позволят на нито едно от тях да се измъкне, как да се освободят от планините месо и кости след приключване на операцията. Турците, като всички пионери в дадена област, не са разполагали нито с възможност, нито със специализирана техника за изпълнението на една толкова мащабна операция. Само четвърт век по-късно германците обаче показват на какво са способни в това отношение. Турците се задоволявали просто да прибират арменците там, където ги заварят — в домовете им, на работа, местата за забавления, молитва и образование. След това ги откарвали в провинцията, лишавали ги изцяло от храна, вода и подслон, колели и стреляли, докато всички изглеждали съвсем мъртви. А бъркотията след себе си оставяли на псета, влечуги и червеи.
Майка ми, която все още не знаела, че ще ми бъде майка, успяла да се направи на умряла сред планината от трупове.
Баща ми пък, който още не бил съпруг на майка ми, оцелял след като се пъхнал в клозетната яма зад сградата на училището, в което преподавал. Часовете били свършили, той бил съвсем сам в сградата, когато пристигнали войниците. И пишел стихове. Сам ми го е разказвал. Веднага разбрал за какво идват войниците. Нито видял, нито чул убийствата. Вечерта, покрит с изпражнения от главата до петите, се оказал единственият оцелял в цялото село. Тази самота останала завинаги запечатана в съзнанието му, превърнала се в най-страшния му спомен от деня на масовото изтребление.
Макар спомените на майка ми, оцеляла сред реки от кръв и предсмъртни писъци, да са били много по-ярки от тези на баща ми, тя беше успяла някак да забрави Стария свят, да намери сили за нов живот в Съединените щати, дори да мечтае са създаването на ново голямо семейство тук.
Баща ми никога не успя да постигне това.
Аз съм вдовец. Преди две години почина втората ми съпруга Едит Тафт, която пожела да запази моминското си име и след брака ни. От нея наследих тази голяма къща с деветнайсет стаи на брега на Ийст Хамптън, Лонг Айлънд, която в продължение на три поколения е била собственост на англосаксонското й семейство, пуснало корени в Синсинати, Охайо. Прародителите й едва ли са допускали, че домът им ще премине във владение на човек с екзотичното име Рабо Карабекян.
И ако духовете им все още витаят наоколо, те вършат това толкова деликатно и възпитано, че едва ли някой може да се оплаче от поведението им. В случай, че все пак ми се наложи да се сблъскам с някой от тях на широкото стълбище и този някой ме упрекне за притежанието на родовото имение на семейство Тафт, аз положително бих му отвърнал така:
— За всичко е виновна Статуята на свободата!
Скъпата Едит и аз имахме щастлив брак в продължение на цели двайсет години. Тя беше правнучка на Уилям Хауърд Тафт — двайсет и седмия президент на Съединените щати и десетия председател на Върховния съд. Освен това беше вдовица на известния спортист и банкер от Синсинати Ричард Феърбанкс Младши, който от своя страна е бил наследник на Чарлс Уорън Феърбанкс — сенатор от Индиана и вицепрезидент при мандата на Тиъдър Рузвелт.
Познавахме се далеч преди съпругът й да почине. Още тогава успях да я убедя (също и него, макар имението да беше нейна собственост) да ми даде под наем изоставения си склад за картофи, който исках да превърна в свое ателие. Разбира се, те никога не бяха се занимавали с отглеждане на картофи, а просто бяха купили част от терена на съседа си на север, за да го запазят от урбанизацията. А в този терен бе попаднал и паянтовият склад.
С Едит станахме близки едва след като съпругът й почина, а моята първа съпруга Доръти взе Тери и Анри, нашите синове, и ме напусна. Тогава продадох къщата в селцето Спрингс, разположено на десетина километра оттук и превърнах хамбара на Едит не само в ателие, но и в свой постоянен дом.