В онези години беше съвсем в реда на нещата да се говори по този начин, особено от патриотично настроени американци. Направо ни се повдигаше от войни, непрекъснато повтаряхме колко малка армия и флот поддържаме, колко незначително е влиянието на разни генерали и адмирали върху политиката на Вашингтон. Наричахме „търговци на смърт“ всички производители на оръжие.
Представяте ли си?
Разбира се, днес търговци на смърт са единствено производителите на химикали и разтворители, следователно посланието, което отправяме чрез изкуството, киното, телевизията, политическите речи и вестникарските статии просто трябва да се разбира така: Войната наистина е ад, но единственият начин за възмъжаване си остава престрелка от някакъв вид, не непременно, но все пак за предпочитане на истинско бойно поле.
И тъй, отидох в Ню Йорк да се родя отново.
Повечето американци с лекота заминаваха, а и все още заминават на нови места с единственото желание да започнат на чисто. Аз не бях като своите родители и не притежавах нито късче свещена земя, нито куп приятели и роднини, за които да ми е мъчно. Никъде по света числото „нула“ няма толкова философско значение, както в Съединените щати.
— Ей това е нищото — казва американецът, докато скача от високия трамплин.
Да, докато прекосявах континента в утробата на спалния вагон, аз имах чувството, че съзнанието ми е чисто и непокътнато като на ембрион. Сякаш никога не съм бял в Сан Игнасио. А когато експресът „Двайсети век“ от Чикаго се гмурна в един дълъг тунел под Ню Йорк Сити и над него увисна сложната плетеница от тръби и кабели, аз вече напусках утробата и бях готов за прераждане.
Десет минути по-късно прераждането беше факт и аз се появих на Гранд Сентръл в първия си костюм, с картонен куфар и папка с най-добрите си рисунки в ръце.
Кой беше дошъл там да посрещне заблудения арменски младенец?
Никой, абсолютно никой!
Бих могъл да нарисувам великолепна илюстрация в стила на Дан Грегъри към разказ за селянчето, попаднало за пръв път в голям и непознат град. Костюмът си бях получил по пощата от магазина на „Сиърс“ в Робък, а никой не може да рисува по-добре от Дан Грегъри евтини дрехи, изпратени по пощата. Обувките ми бяха стари и напукани, но аз ги бях лъснал до блясък, а преди това лично им бях поставил нови гумени подметки. Сложих им и нови връзки, но едната от тях се скъса още когато минавахме край Канзас сити. Всеки наблюдателен човек би забелязал грубия, несръчно направен възел. А никой не може да опише по-добре от Дан Грегъри икономическото и духовно състояние на даден герой.
Само лицето ми не отговаряше на стереотипа за селяндур, който по онова време налагаха списанията за широка публика. Грегъри би трябвало да се потруди доста, за да го превърне в типично англосаксонско лице.
Главата ми би могъл да използва за някоя индианска история. Спокойно бих могъл да мина и за Хиавата. Навремето беше илюстрирал едно луксозно издание на тази книга, а за модел бе използвал сина на един гръцки готвач.
По онова време всеки, който притежаваше дълъг и извит нос и родители, преселили се от Средиземноморието или Близкия изток, можеше да направи кариера в киното. Особено ако има капчица талант и му възложат ролята на кръвожаден сиукс. Зрителите направо умираха от кеф да гледат подобни типове на екрана.
Изведнъж закопнях да се върна обратно във влака! Толкова ми беше хубаво там! Направо го обожавам тоя влак Сигурно самият Господ-бог е бил във възторг, когато човешките червеи са изобретили железницата, смесвайки по чудотворен начин желязото, водата и огъня!
Разбира се, днес всичко трябва да е от плутоний и лазерни лъчи.
А как само умееше да рисува влакове Дан Грегъри! Работеше по чертежи, които вземаше направо от производителите и всичко беше на мястото си, чак до последния нит. Дори опитен железничар не би могъл да открие грешка в неговите илюстрации. А ако беше нарисувал експреса „Двайсети век“, с който пристигнах аз, той положително не би пропуснал и мръсотията насъбрала се по вагоните между Чикаго и Ню Йорк. Никой не може да рисува мръсотия по-добре от Дан Грегъри.
Но къде е той? Къде е Мерили? Защо не бяха изпратили някой да ме посрещне с голямата му кола?
Знаеше точния час на моето пристигане, защото сам бе избрал лесната за запомняне дата. Беше денят на Свети Валентин. Освен това бе проявил доста любезно отношение към мен. По пощата, разбира се, но без посредничеството на Мерили. Всички писма беше писал лично, бяха кратки, но изключително щедри. В тях предлагаше да купя топъл костюм не само за себе си, но и за татко. Пак за негова сметка.