Беше толкова състрадателен! Не искаше да се уплаша или объркам по влаковете, затова подробно ми обяснявате как да се държа в спален вагон, във вагон-ресторант и по време на прехвърлянето в Чикаго, колко да давам на келнери и носачи. Не би могъл да се държи по-любезно и към собствения си син, ако имаше такъв.
Дори си направи труда да ми изпрати пътни пари с пощенски запис, а не с обикновен чек. Което означаваше, че знае за банкрута на единствената банка в Сан Игнасио.
Не знаех само едно — през декември, когато получих телеграмата, Мерили е била в болница с фрактури на ръката и двата крака. Грегъри я изхвърлил от ателието си и тя паднала по стълбите. Когато се строполила в краката на двамата прислужници, които по една случайност били долу, тя изглеждала съвсем мъртва.
Грегъри се уплашил, изпитал дълбоко разкаяние. Когато за пръв път се появил в болницата бил толкова засрамен, че й казал че я обича и е готов да стори всичко за нея. Всичко.
Вероятно е мислил, че ще поиска брилянти или нещо от тоя сорт, но тя поискала жив човек. Поискала мен.
Сърк Бърман току-що направи предположението, че аз съм се явил като заместник на арменския зародиш, който са отстранили от утробата й в Швейцария.
Може и да е права.
После Мерили обяснила на Грегъри какво да пише в телеграмата и писмата си, колко пари да ми изпрати и прочие. Когато пристигнах в Ню Йорк, тя все още беше в болница и изобщо не е разчитала, че Грегъри ще си направи труда да ме посрещне.
Но той стори точно това.
Отново й сви номер.
Но това не беше цялата история. Едва ли бих научил истината, ако не бях посетил Мерили във Флоренция след войната. По онова време Грегъри вече беше мъртъв и погребан някъде в Египет, а от смъртта му бяха минали почти десет години.
Едва след войната преродената Мерили, превърнала се в графиня Портомаджоре, ми разказа защо е била блъсната по онези стълби през 1932 година. Беше ми спестила конфузната информация по доста по-различни причини от тези на Дан Грегъри.
Всъщност за малко не умряла, защото през онази нощ за пръв път се решила да му покаже моите рисунки. Години наред ги бях изпращал в Ню Йорк без той изобщо да има представа за това. Мерили се решила на този ход просто защото й се сторило, че Дан е в много добро настроение. На какво се дължало? Същият следобед бил получил благодарствено писмо от италианския диктатор Мусолини, който в неговите очи бил най-великият лидер в човешката история. Онзи, дето карал враговете си да пият рициново масло.
Мусолини изпращал благодарностите си за портрета, който му подарил Грегъри. На него Дуче бил изографисан като командир на полк алпийски стрелци, изправен на стръмен планински връх при изгрев слънце. Спокойно можете да се обзаложите, че и най-незначителните подробности по униформата и отличителните му знаци са си били точно на място. Никой не може да рисува униформи като Дан Грегъри.
Между другото, осем години по-късно, англичаните са го застреляли в Египет точно в италианска военна униформа.
Но да се върнем на онзи инцидент. Мерили пръснала на масата в ателието му моите рисунки и той веднага разбрал за какво става въпрос. Навел се да ги разгледа съвсем добронамерено и съвсем според очакванията й, но миг по-късно бил обзет от страхотен гняв.
Причина за това не били рисунките, а материалът, върху който били направени. Нито един хлапак в Калифорния не би могъл да си позволи толкова скъпи бои, хартия и платна. Веднага му станало ясно, че Мерили скришом ми ги е изпращала.
Точно затова я изхвърлил навън, а тя паднала по стълбите.
Някъде тук ми се иска да ви разкажа за втория костюм, който поръчах от „Сиърс“ заедно със своя. Двамата с татко се изправихме един до друг да се премерим и сам по себе си този факт беше достатъчно необичаен. Защото нямах спомени някога да сме се докосвали.
Когато костюмите пристигнаха стана ясно, че някой е сбъркал мерките на татко, по-точно мерките на панталона му. Макар да имаше страшно къси крака, крачолите бяха още по-къси. Макар да беше изключително плосък в талията, той все пак не успя да ги закопчее. В замяна на това сакото му стоеше абсолютно точно.
— Съжалявам за панталоните — рекох. — Ще се наложи да ги върна.
— В никакъв случай — възпротиви се той. — Много ми харесват и желая да ме погребат с тях.
— Какво искаш да кажеш? — попитах го аз. Бях озадачен, тъй като изведнъж си представих, че отива на нечие чуждо погребение без панталон. Макар това да беше абсурдно, тъй като той бе ходил само на погребението на мама.