Сам Ву ще стане готвач на Дан Грегъри, а след известно време отново ще се върне към пералнята. И именно на него ще изпращам закупените по време на войната картини.
Приятелството ни по време на войната беше както любопитно, така и трогателно. Натъкнах се на него в Ню Йорк непосредствено преди да замина за фронта и той ми поиска адреса. Чул по радиото, че войниците се чувстват много самотни там, в далечната Европа, и хората трябвало да им пишат. Избрал мен, тъй като съм бил единственият войник, когото познава добре.
В поделението ме взеха на подбив, особено когато раздаваха пощата. „Какво ново в Китайския град?“, „Тази седмица Сам Ву не ти е писал, да не би да са го отровили?“ — такива бяха най-често въпросите, които ми задаваха.
След войната си прибрах картините от него и повече не го видях. Може би изобщо не ме е харесвал, а просто съм бил едно доброволно поето задължение по време на войната.
Обратно в 1933-а:
Вечерята беше толкова отвратителна, че очаквах след нея да ме отведат в някоя стая без прозорци и да ми обяснят, че това е спалнята ми. Но не стана така — качиха ме три етажа по-горе и ме вкараха в стая, каквато никой Карабекян не беше виждал. После ми наредиха да чакам, докато Грегъри намери време да ме приеме — според Фред Джоунс някъде около полунощ, от която ни деляха цели шест часа. В момента давал вечеря на свои приятели в помещението точно под мен, между които били вече споменатият Ал Джонсън, комикът У. С. Фийлдс и писателят Бут Таркингтън, чиито произведения илюстрирал Грегъри. Нямаше да видя никой от тях, защото никой от тях не дойде повече в този дом. И всичко заради острия им спор за Бенито Мусолини.
Сега за стаята, в която ме вкара Джоунс: тя представляваше съвършено копие на будоара на наполеоновата императрица Жозефин, мебелите бяха не само френски, но и автентични. Беше ясно, че се използва за спалня не от Грегъри и Мерили, а от случайни гости и натикването ми точно в нея представляваше наистина изтънчен садизъм. Първо, защото абсолютно безизразното лице на Джоунс ми даде да разбера, че именно това ще бъде моята стая, докато чиракувам при Грегъри, а на мен би трябвало да ми е все едно, просто защото човек с низш произход като моя едва ли ще оцени в каква обстановка живее. И второ — такъв човек положително не би посмял да се докосне до нищо в такава обстановка. Точно това имаше предвид Джоунс като каза:
— Не пипай нищо и не вдигай никакъв шум!
Човек би помислил, че искат да се отърват от мен.
Току-що приключих с едно светкавично проучване на познанията на Силести и нейните приятели, осъществено край тенис-кортовете. Задачата беше следната: Посочете какво е мястото в историята на следните личности: У. С. Фийлдс, императрица Жозефин, Бут Таркингтън и Ал Джонсън.
Оказа се, че познават единствено У. С. Фийлдс, чиито ранни филми бяха гледали по телевизията.
Както вече ви казах, аз така и не успях да се запозная с Фийлдс, но през онази вечер се измъкнах на пръсти от позлатената клетка, застанах в горния край на витата стълба и наострих уши. Не след дълго долових характерния носов и същевременно скърцащ като трион глас на Фийлдс, Който представи Дан Грегъри на дамата си така:
— Дете мое, това е Дан Грегъри — любим син на сестрата на Леонардо Да Винчи и едновременно с това половин апах.
Снощи по време на вечерята се оплаках на Слейзингьр и госпожа Бърман от невежеството на младите, които очевидно искат да изживеят живота си с минимално количество информация.
— Не знаят нищо нито за Виетнамската война, нито за императрица Жозефин, нито за горгоните — рекох.
А госпожа Бърман се зае да ги защитава. Каза, че за тях е малко късно да вземат отношение към войната във Виетнам и че им е далеч по-интересно да вникват в суетата и могъщото привличане на секса, отколкото да се ровят в живота на някаква жена отпреди сто седемдесет и пет години, при това чужденка.
— А що се отнася до горгоните, на човек му е достатъчно да знае, че те никога не са съществували — заключи тя.
А Слейзингьр, който продължаваше да я смята за полунеграмотна, снизходително подхвърли:
— Философът Джордж Сантаяна казва: „Който не познава миналото, е обречен да повтаря неговите грешки“.
— Тъй ли? — попита тя. — Тогава кажете на вашия господин Сантаяна, че ние сме обречени вечно да повтаряме своето минало, независимо какво е било то. Това е самата същност на живота и всяко средноинтелигентно дете на повече от десет години вече го знае.
— Сантаяна е известен харвардски философ — поясни Слейзингър, също възпитаник на Харвард.