Голямата дъбова врата с яки халки си е същата, няма го само мандалото — глава на Горгона. Грегъри го беше взел със себе си в Италия, след войната го видях окачено върху вратата на двореца на Мерили във Флоренция.
Може би вече е емигрирало някъде другаде, тъй като любимата на мен и цяла Италия графиня Портомаджоре умря в съня си през същата седмица, в която предаде богу дух и моята скъпа Едит.
Каква седмица беше това за стария Рабо Карабекян!
Средната къща беше разделена на пет апартамента, но един на всеки етаж, включително приземието. Разбрах това от пощенските кутии и звънците във фоайето.
Само не ми споменавайте за фоайета, моля ви! След малко ще поговорим подробно за тях! Всяко нещо с времето си.
В средната къща някога се намираха гостната, в която ме заключиха през онази вечер, голямата столова на Грегъри беше точно под нея. По-надолу се редуваха библиотеката му, пълна със справочници и склада с пособия за рисуване в мазето. Най-любопитно ми беше какво е станало с най-горния етаж — там, където някога беше част от ателието на Грегъри с неясната звездна светлина. Исках да разбера дали тази светлина още е там и, в случай че е така, дали някой е открил начин да спре разсейването й през пролуките на покрива, или през тях продължава да прониква вода и да създава онази неповторима музика на капките в многобройните тенджери и кофи, подложени отдолу.
Нямаше кого да попитам и това си остана загадка за мен. Ето ти пример за един пълен провал на разказвача, скъпи Читателю. Но така и не разбрах нищо, това е истината.
Ето ти и още един пример. Съдейки по пощенските кутии и звънците, западната къща беше основно променена. На приземния етаж имаше три апартамента, над него — още два. Някога тук живееше прислугата на Грегъри, аз също получих малка, но приятна стаичка. Между другото, стаята на Фред Джоунс не беше тук, а в представителството на Емирата Салибар, точно до спалнята на Грегъри и Мерили.
Жената излезе от къщата с двойните и тройните апартаменти. Беше възрастна и трепереше, но все още си личеше повяхналата й хубост. Впих очи в лицето й и усетих как нещо в главата ми помръдва. Аз я познавах, но тя не ме познаваше. Никога не се бяхме срещали. Спомних си, че съм я гледал на екрана, преди много години, разбира се. Секунда по-късно в главата ми изплува и името й — тя беше Барбира Менкън, бившата съпруга на Пол Слейзингър. Той бе прекъснал контактите си с нея преди много години и вече не знаеше дори къде се намира. Тя отдавна не беше участвала във филм или театрална постановка, но ето я пред мен — жива и здрава. В този квартал живееха и други известни актриси, например Грета Гарбо и Катрин Хепбърн.
Не я заговорих. И какво ли бих могъл да й кажа? „Пол е добре и ви изпраща много поздрави“? Или пък: „Я ми кажете как умряха родителите ви?“
Обядвах в „Сенчъри клъб“, където членувах в продължение на много години. Оберкелнерът беше нов и аз го попитах какво е станало с предишния — Робърто. Той отвърна, че Робърто умрял на място точно тук, пред клуба. Блъснал го някакъв велосипедист, който се движел срещу забранителния знак.
Казах „много жалко“ и човекът горещо ме подкрепи.
Не видях познати, но това не ме учуди особено. Защото всичките ми познати са мъртви. В замяна на това се сприятелих на бара с един доста по-млад от мен човек. който се оказа писател на книжки за младежи, също като
Сърк Бърман. Попитах го чувал ли е някога за книгите на Поли Медисън, а в отговор той ме попита чувал ли съм някога за Атлантическия океан.
Хапнахме заедно. Жена му била извън града, изнасяла ’лекции. Била известна сексоложка.
Събрах цялата си деликатност и го попитах не е ли трудно да правиш любов с жена, която толкова подробно познава различните сексуални техники. Той извъртя очи към тавана и рече, че попадението ми е точно в десятката.
— Непрекъснато трябва да я уверявам, че безкрайно много я обичам! — въздъхна измъчено той.
Прекарах спокойна и лишена от събития вечер в хотел „Алгонкуин“. Гледах порнографски филми по телевизията, но умът ми беше другаде.
Възнамерявах да взема следобедния влак и да се прибера у дома, но на закуска срещнах Флойд Померанц, който ми беше съсед в Ийст Хамптън. Той също възнамерявал да се прибира следобед и ме покани да пътуваме заедно в луксозния му удължен кадилак. Приех охотно.
Оказа се, че кадилакът предлага великолепен начин за придвижване, вътрешността му беше като майчина утроба, по-уютна дори от утробата, която някога ми предложи експресът „Двайсети век“ с неговото полюшване и тихо потропване върху релсите. Всъщност кадилакът приличаше повече на вътрешността на ковчег, двамата с Померанц би трябвало да сме мъртъвци вътре в него. Но хайде стига детинщини! Беше ни изключително удобно в този просторен ковчег от гангстерски тип. Би трябвало да ’ ни погребват в компанията на някой друг човек, независимо кой е той. Толкова е приятно!