Наместих я обратно върху окото си и едва тогава се обърнах към Слейзингър:
— Ти присъства ли на всичко това?
— Разбира се — отвърна той. — За нищо на света не бих се лишил от подобно преживяване.
— Не знаеше ли, че това ще ме разстрои? — Точно по тази причина не исках да го пропусна! — Не разбирам — объркано промълвих аз. — Сякаш изведнъж всички се превърнахте в мои врагове! — За тези двете не мога да кажа — отвърна Слейзин — Но аз съм ти наистина смъртен враг! Защо не ми каза, че тя е Поли Медисън?
— Как разбра? — изненадах се аз.
— Сама ми каза. Видях я с какво се е заловила и я помолих да се откаже. Защото си мислех, че то ще те убие. А тя рече, че ще се подмладиш поне с десет години.
— Стигнах до заключението, че въпросът наистина е сериозен и реших да предприема известни, хм… директни физически действия… — продължи той. Между другото Слейзингър е награден със медал „Сребърна звезда“ за проявено себеотрицание. В Окинава легнал върху хвърлена от японците граната и така спасил живота на другарите си.
— Награбих толкова ролки с тапети, колкото можех да нося и ги скрих в кухнята — поясни той. — Напъхах ги във фризера. Какво ще кажеш, приятел ли съм ти?
— Господ да те благослови! — възкликнах аз.
— А тебе да прати на майната ти! — отвърна той. — Тя се втурна подире ми и започна да ме пита какво съм направил с тапетите. Нарекох я откачена вещица, а тя мен — авантаджия и некадърен драскач, „позор за американската литература“. Ти пък коя си, та да ми говориш за литература? — попитах я аз и тогава тя ми каза…
Казала му следното:
„Само през миналата година романите ми са продадени в тираж от седем милиона броя. Докато си приказваме тук, два от тях се превръщат з суперпродукции, а книгата ми, филмирана през миналата година, донесе на създателите си «Оскар» за операторска работа, за най-добра второстепенна женска роля и най-касов филм. Сега, копеле, можеш да стиснеш ръката на Поли Медисън, световен литературен шампион средна категория! И ми върни тапетите, че ще ти прекърша ръчичките!“
— Как можа да ме направиш на глупак, Рабо? — въздъхна нещастно той. — А пък аз чак я открехвах как се получава тази игра с писането!
— Не можех да намеря подходящ начин да ти кажа — отвърнах.
— Мръсно копеле си ти! — клатеше глава Слейзингьр.
— Тя и тъй и тъй е друг калибър, различен от твоя — опитах се да го успокоя аз.
— Точно тъй. Хем е по-богата, хем е по-добра!
— Не е по-добра — рекох.
— Като човек е чудовище, но книгите й са фантастични! Тя е втори Рихард Вагнер — най-ужасният човек, който някога е живял на този свят!
— Откъде знаеш какви са книгите й? — попитах.
— Силести ги има всичките и аз ги изчетох — отвърна Слейзингър. — Каква ирония на съдбата, а? Цяло лято се възхищавам на чудесните й книги, а едновременно с това я третирам като малоумна!
Значи ето с какво си е запълвал времето това лято — чел е книгите на Поли Медисън!
— Когато разбрах коя е и подлият начин, по който си криел този факт от мен, аз с възторг приех идеята й да преустрои проклетото фоайе! — рече той. — Казах й, че ако наистина иска да те направи щастлив, трябва непременно да боядиса в лайняно цялата дървения!
Той много добре знаеше, че поне два пъти в живота си бях имал сериозни проблеми с цвета, който всички наричат „кафяво като детско ако“. Така го наричаха дори в Сан Игнасио, когато бях още невръстно хлапе.
Първият път това стана пред магазина „Брукс Брадърс“, от тогава беше изтекла доста вода. Там си харесах един летен костюм, поръчах да ми го поправят на място и възнамерявах да си го нося у дома. Още бях женен за Доръти и още живеехме в града, още крояхме планове да се заема с кариерата на бизнесмен. В момента, в който стъпих на тротоара, от двете ми страни се изправиха двама яки полицаи и ме завлякоха в участъка за разпит. По-късно ми се извиниха и ме пуснаха. Обяснението им беше, че по същото време някакъв тип с женски чорап на главата обрал съседната банка.
— Знаехме само, че е бил облечен в костюм с цвят на детско ако — извинително се усмихна единият от полицаите.
Второто ми премеждие с този цвят имаше пряка връзка с Тери Кичън. Няколко души с творчески наклонности, между които и ние с Тери, вече се бяхме пренесли тук заради ниските наеми и огромните хамбари за картофи. Тери си пиеше следобедното питие в местните кръчми, които бяха нещо като затворени клубове за жителите-кореняци, предимно фермери и работници. А Тери, между другото, беше випускник на юридическия факултет към Йейл, беше работил като личен секретар на съдията от Върховния съд Джон Харлан, а после бе получил званието майор от Осемдесет и втори въздушнопреносим полк. А аз не само го подкрепях материално, а бях и човекът, който го измъкваше от кръчмата (сам, или с чужда помощ), когато той беше прекалено пиян, за да се качи на колата си.