Не направиха никакъв коментар за състоянието на фоайето, а после — за разлика от повечето съветски гости преди тях, показаха познание и положително отношение към творчеството на абстрактните експресионисти. Но на излизане ме попитаха защо държа такива глупави картини в чудесното фоайе.
Принудих се да им предложа сказката на госпожа Бърман за всички ужасни неща, които очакват тези деца. Чак ги просълзих от умиление и ги накарах да се чувстват неудобно. Засипаха ме с извинения, че не са разбрали истинското значение на хромографиите, а след моето обяснение вече са единодушни, че те са най-важните картини в моята колекция. След което се заеха да ги изследват с безкрайно внимание, очевидно преживявайки болката, която предстоеше на всяко от нарисуваните момиченца. Младежът от Държавния департамент не преведе шепота им, но аз усетих, че става въпрос за рак, война и още ужасии от тоя сорт.
Превърнах се в хит и бях обсипан с прегръдки.
Никой от досегашните гости не се беше сбогувал толкова сърдечно с мен! Обикновено се чудят какво да измънкат.
На алеята се спряха, извикаха нещо и започнаха да клатят глави, ухилени до ушите. Попитах човека от Държавния департамент за какво става въпрос и той преведе:
— Никога вече война! Никога вече война!
20
Отново в миналото:
Добре де, Дан Грегъри изгори картината ми. Но защо аз не постъпих така, както той беше постъпил с Бескудников? Защо не тръгнах да си търся друга работа? Защо не се подиграх с него? Преди всичко, защото вече знаех доста неща за света на комерсиалното изкуство и си давах сметка, че художниците като мен умират от глад.
Преценете сами какво губех: самостоятелна стая, обилно хранене три пъти на ден, интересни обиколки из града и много свободно време за красивата Мерили.
Бих бил голям глупак, ако бях позволил на гордостта да разруши щастието ми!
Когато готвачката-хермафродит умря, Сам Ву прояви интерес към мястото й и го получи. Оказа се, че е чудесен готвач както на традиционната американска храна, така и на изтънчени китайски специалитети. Същевременно Грегъри го използваше за модел на своя прочут герой от престъпния свят Фу Манчу.
Отново в настоящето:
Днес на обед Сърк Бърман ме посъветва пак да хвана четката, след като някога рисуването ми е доставяло такова удоволствие.
Преди време получих същия съвет от скъпата ми съпруга Едит, затова сега прибягнах до отговора, който й бях дал тогава:
— Направих всичко възможно, за да не се вземам на сериозно!
А тя ме попита какво ми е носело най-голямо удоволствие през годините, в които съм бил професионален художник — самостоятелните изложби, парите от добре продадена картина, дружбата с колеги-художници, хвалебствията на критиката? Какво?
— Някога непрекъснато обсъждахме този въпрос — рекох. — И бяхме напълно единодушни в мнението, че ще бъдем напълно щастливи дори да ни изстрелят в космоса в херметични капсули, стига вътре да сложат и пособията ни за рисуване.
После на свой ред я попитах кое носи най-голямо удоволствие на писателя — хвалебствените критики, огромния аванс, филмирането на съответния роман или просто томчето в ръцете на непознат читател… Какво?
Тя отвърна, че също би била щастлива в херметическа капсула, но вътре трябва да има не само един напълно завършен и редактиран ръкопис, но и човек от издателството.
— Не те разбирам — рекох.
— Най ми е сладко, когато връча ръкописа си на издателя и му кажа: „Ето! Свърших с него и повече не искам дори да го виждам!“
Отново в миналото:
Мерили Кемп не беше единствената, която се чувстваше като Нора от пиесата на Ибсен преди да й избият чивиите. Аз бях втория, а не след дълго открих, че има и трети — Фред Джоунс. Макар видимо да притежаваше всички необходими качества за асистент на великия художник Дан Грегъри — красота, достойнство и чест, на практика той си беше чиста Нора.
След като по време на Първата световна война открил дарбата си да лети на примитивни хвърчила с по някоя картечница на тях, животът му се превърнал в постоянно хлъзгане по наклонената плоскост. Когато за пръв път хванал руля на истински самолет, той вероятно се е чувствал точно като Тери Кичън с бояджийския пистолет в ръце. И отново се е почувствал като него, когато е натиснал спусъка на бордовите картечници в безоблачната синева на небето и видял как самолетът на противника избухва в пламъци и дим, а после се забива в земята далеч долу.