Каква красота! Неочаквана, чиста и прекрасна! Толкова лесна за постигане!
Веднъж Фред Джоунс сподели, че най-красивата гледка на света за него си остават гъстите димни следи от свалените самолети и наблюдателни балони. Сега вече съм в състояние да направя сравнение между описаните от него спираловидни кръгове и облачета дим с онова, което е чувствал Джаксън Полок при гледката на произволните фигури от боя върху платното, проснато върху пода на ателието му.
Щастието и на двамата е било от един и същ вид!
С тази разлика, че на творенията на Полок им е липсвала най-върховната наслада на тълпата — човешкото жертвоприношение!
Но по отношение на Фред Джоунс искам да подчертая друго — той е открил своя дом в авиационния полк точно така, както аз открих своя в инженерните части.
След което го изритали по съвсем идентични причини — и той изгубил окото си някъде по пътя.
Тъй че, ако можех да се върна в младостта си и Голямата депресия с оная машина на времето, щях доста да постресна недораслия Рабо Карабекян:
— Хей ти, нахално арменче! — щях да му подвикна. — Да, точно ти! Значи гледката на Фред Джоунс ти се струва смешна и едновременно с това тъжна, а? Точно така ще изглеждаш и ти след известно време — стар едноок войник, който се страхува от жените и хич го няма в цивилния живот!
Тогава често се питах как ли се чувства човек само с едно око, дори прикривах с длан своето, за да проверя. И, честно казано, нямах чувството, че светът се е свил кой знае колко много… Днес също не мисля, че липсата на едно око е чак толкова сериозен недъг.
Сърк Бърман ме попита как изглежда света през едно око само час след като се бяхме запознали. Тя може да пита всеки за всичко.
— Истински сладкиш — отвърнах.
В сегашните ми спомени Дан Грегъри действително се покрива с описанието, което някога му направи У. С. Фийлдс: „скалпиран апах“. Спомням си ясно и Мерили и Фред Джоунс, на негово разположение по всяко време на денонощието. Мисля, че те двамата биха били великолепен модел за някоя негова илюстрация на тема „Римски император с двойка синеоки и русокоси германски пленници“.
Любопитното е, че Грегъри предпочиташе да демонстрира публично господарското си отношение не към Мерили, а към Фред. Него водеше по приеми, с него заминаваше на лов за лисици във Вирджиния, той му беше компания на прочутата яхта „Арарат“…
Веднага искам да подчертая, че и двамата си бяха мъже на място. Което означава, че не бяха педерасти.
Както и да е. Но Грегъри изобщо не обръщаше внимание на мен и Мерили, макар нашите обиколки из Манхатън да ставаха все почести, а хората все по-дълго извръщаха вратове да оглеждат прекрасната й фигура. Очевидно се питаха как хлапак като мен се е докопал до привилегията да придружава такава разкошна жена. Защото бяхме толкова различни, че никой не можеше да допусне наличието на роднински връзки между нас.
— Хората ни мислят за влюбени — рекох й един ден аз.
— И са прави — отвърна тя.
— Знаеш какво имам предвид — казах.
— А какво е според теб любовта?
— Май не знам — признах аз.
— Знаеш най-светлата част от нея — рече тя. — Ей така — да се разхождаме и да чувстваме, че ни е хубаво. Няма да се разплача за теб, ако пропуснеш всичко останало.
После влязохме за петнайсети пореден път в Музея на Модерното изкуство. Вече бях на почти двайсет години, от началото на чиракуването ми у Грегъри бяха изтекли почти три. Вече не бях перспективен художник, а бях на служба при истински художник. Фактът, че изобщо имах някаква служба беше сам по себе си достатъчно красноречив. Защото огромното мнозинство от хората в тази страна се задоволяваха с всякаква работа и чакаха края на Голямата депресия с огромно нетърпение, за да започнат истински да живеят. Но никой не знаеше, че ще се наложи да преминем през още една Световна война, за да започне истинският живот.
Нима не го обичате? Та нали в момента живеем истинския живот?
Ще ви призная нещо — когато Грегъри ни спипа на изхода на Музея на модерното изкуство през онази далечна 1936 година, животът също ни се струваше съвсем истински. Като Ада.
21
Дан Грегъри ни спипа на излизане от Музея на модерното изкуство заради Деня на Свети Патрик, празнуван шумно на платното на Пето авеню на половин пресечка по-нататък. Тълпата весели хора обърка движението и неговият открит „Корд“ — най-красивото транспортно средство, произвеждано някога в Съединените щати — се оказа блокиран точно пред входа на музея. Беше двуместен спортен автомобил, зад волана му седеше Фред Джоунс, старият авиатор от Първата световна война.