— Избрахте най-жестокия начин да ме нараните! — Продължи с английския си акцент Грегъри. — Тебе те третирах като свой син — кимна към мен той, после се извърна към Мерили: — А тебе — като родна дъщеря! И ето каква отплата получавам! Не ме боли толкова, че сте влезли вътре, не! Боли ме като ви гледам колко сте щастливи на излизане! Подобно щастие не може да бъде нищо друго, освен гавра с хора като мен, отдали живота си на сериозното изкуство!
После каза, че ще накара Фред да го откара на Сити Айлънд и ще остане на борда на яхтата „Арарат“ дотогава, докато Фред не го увери лично, че двамата с Мерили сме се изнесли от жилището му на Четирийсет и осма улица и от присъствието ни там не е останала никаква следа.
— Махайте се от очите ми! — приключи той. — Радвам се, че се отървавам от боклуци като вас!
Господи, каква сюрреалистична постъпка от един всепризнат майстор на реализма! Възнамеряваше да се засели на борда на трийсетметрова яхта, която дори не е спусната на вода! Ще му се наложи да влиза и излиза от нея с помощта на стълба и да прибягва до услугите на тоалетната и телефона, които са чак на пристанището!
Спомнете си само за невероятното му ателие, за тази жива халюцинация, създадена с толкова труд и средства!
А по-късно ще уреди да бъде убит заедно с единствения си приятел, и двамата намъкнали италиански бойни униформи!
Ако се абстрахираме от картините на Дан Грегъри, неминуемо ще стигнем до заключението, че животът и постъпките му са далеч по-малко свързани с реалността дори и от най-радикалното течение на модерното изкуство!
Кратка вест от настоящето: След дълъг и сложен разпит Сърк Бърман току-що направи откритието, че никога не съм изчел докрай дори една книга на своя бивш приятел Пол Слейзингър.
Оказа се, че тя ги е изчела всичките, и то само откакто се беше нанесла тук. Защото аз ги притежавам — там, на малката лавица на честта в ъгъла на библиотеката. Всички са с автограф на автора, поставен под неизбежните признания за дългогодишно вярно приятелство. За повечето от тях съм чел по някоя и друга критика в печата и имам съвсем точна представа за успеха им.
Според мен Пол знае отношението ми, макар че никога не сме говорили открито по този въпрос. Прекрасно зная колко е немарлив в живота и вероятно именно затова не мога да го възприема сериозно като писател. Как бих могъл да дам тежест на високомерните му преценки в печата за неща като любовта и омразата, Бог и Човек, максимата че целта оправдава средствата и прочие, и прочие? Всъщност не му дължа нищо, тъй като и той никога не ме е признавал нито за художник, нито за колекционер.
Но на какво тогава се беше крепила връзката ни?
На самотата и на някои доста сериозни рани, получени през Втората световна война.
Сърк Бърман наруши обещанието си да не говори за тайната, заключена в хамбара. Изрови от библиотеката голям илюстрован справочник с прокъсана корица, подгънати и оплескани с боя страници, въпреки сравнително скорошното му издаване — преди някакви си три години. В него се дава подробно описание на всички военни униформи, носени по време на Втората световна война, независимо дали става въпрос за пехота, военноморски или военновъздушни сили. После директно ме попита има ли нещо общо с това, което е заключено в хамбара.
— Може да има, може и да няма — отвърнах.
Но на вас ще ви кажа под секрет: има, има!
И тъй, двамата с Мерили се помъкнахме към дома като посрани дечица. Отвреме навреме се хващахме за ръце и избухвахме в смях, настроението ни се подобряваше и все повече се харесвахме.
Пред един бар на Трето авеню се биеха двама бели мъже. Спряхме да погледаме. Никой от двамата не носеше зелено, в замяна на това и двамата ръмжаха на някакъв много странен език. Сигурно бяха македонци, баски, или пък кореняци от Фризийските острови. Нещо такова… Като последица от падането си по стълбите на един арменец, Мерили леко накуцваше с левия крак. Един друг арменец я прегръщаше и рошеше косата й, а с ерекцията му можеше да се счупи кокосов орех! Харесваше ми да си представям, че сме мъж и жена. Сам по себе си животът може да бъде тайнство, в нашия случай пряко свързано с прогонването ни от райската градина. Вкопчени един в друг, ние се отправяхме към неизвестната пустош. Само не мога да разбера защо толкова много се смеехме. Пак припомням възрастта ни: аз нямах още двайсет, а тя беше на двайсет и девет. Мъжът, на когото възнамерявахме да сложим рога, беше на петдесет и три и му оставаха още само седем — отрязък от време, сам по себе си един цял детски живот, ако се замисли човек. Представяте ли си — цели седем години!