— Къде си се научила да играеш толкова добре? — попитах я аз.
Тя отвърна, че след самоубийството на баща си напуснала колежа и гонела топките по масата десет часа дневно, вместо да се отдаде на сексуален разгул или алкохолизъм. Това станало там, в Лакауана. Не бях длъжен да играя с нея. Никой не беше длъжен да играе с нея, предполагам, че и в Лакауана е било така. Но от време на време ставаше нещо доста любопитно — тя внезапно губеше смъртоносната точност на ръката си, започваше да се прозява и почесва като крастава, след което се качваше горе и си лягаше. Обикновено ставаше чак на другия ден по обед.
Не съм виждал по-меланхолична жена от нея.
Ами намеците за това, което крия в хамбара? Няма ли да ги прочете в този ръкопис и лесно да отгатне останалото? Не.
Тя държи на обещанията си, а когато започнах тази книга ми обеща, че ще ми осигури пълно спокойствие в този кабинет, ако стигна до сто и петдесет страници.
После добави, че ако успея да достигна тази граница, ние двамата с ръкописа ще постигнем състояние на такава интимност, че вече няма да й е удобно да си пъха носа между нас. Предполагам, че ще е много приятно да си извоювам определени привилегии и уважение чрез собствения си труд, разбира се, ако не беше логичния въпрос, който трябваше да си задам: „Коя е тя да ме възнаграждава и наказва и къде, по дяволите, се намирам — в начално училище или в затвор?“ На нея не го зададох, защото положително щеше да ми отнеме привилегиите.
Вчера следобед у дома пристигнаха двама наконтени немци, преуспяващи бизнесмени. Имали огромно желание да разгледат моята великолепна колекция. Бяха типични представители на следвоенното поколение на Германия, за което историята не е нищо повече от бяло петно. Бяха чисти, неопетнени, новички! Подобно на Дан Грегъри, и те говореха безупречен академичен английски, но все пак не забравиха да попитат дали Сърк и аз разбираме немски. Сърк и аз казахме не, макар че тя свободно владееше идиш, а аз бях прекарал доста време в плен.
Познанията ни се оказаха достатъчни, за да разгадаем тайния им код — те само се преструваха, че се интересуват от моите картини, истинският им интерес беше насочен към имота. Бяха дошли да проверят дали съм здрав физически, дали съм все още с ума си и дали нямам затруднения от семеен или финансов характер, които биха им позволили да измъкнат от ръцете ми безценния плаж и да го застроят с жилища.
Не научиха нищо утешително и отпрашиха със спортния си мерцедес. След което Сърк — дъщерята на шивач-евреин, се обърна към мен — синът на обущар-арменец, със следните думи:
— Сега ние сме индианците!
Бяха от Западна Германия, както вече споменах, но със същия успех биха могли да бъдат и мои съграждани, дори съседи. Започвам да си задавам въпроса дали това не е някаква тайна съставка в отношението на всички, които щъкат по тези земи, независимо дали са американски граждани или не: че този континент все още е девствен, а всеки, който не може да оцени в пари неговата стойност, непременно е индианец или пък някакъв малоумник, който е твърде невеж и слаб, за да се защитава успешно!
Страхувам се, че зная най-мрачната тайна на тази страна — огромното мнозинство на нейните граждани са убедени, че са част от друга, далеч по-развита цивилизация. Не е задължително тази цивилизация да бъде друга държава, тя може да бъде просто миналото — Съединените щати преди втората имигрантска вълна и премахването на робството за негрите.
Тази душевна нагласа позволява на много от нас да лъжат, мамят и крадат, да предлагат на останалите боклуци, отрови и пошли развлечения. А това повдига закономерния въпрос: какво представляваме ние, останалите? Може би сме непълноценни аборигени, а?
С тази душевна нагласа се обясняват и голяма част от погребалните ни ритуали. Замислите ли се по този въпрос, несъмнено ще стигнете до заключението, че посланието на изключително разнообразните обреди е само едно: ограбил до шушка този далечен континент, покойникът най-сетне се завръща у дома със златото на Елдорадо.
Но да се върнем обратно в 1936 година! Слушайте: Небогоявлението, на което се наслаждавахме двамата с Мерили, скоро приключи. Но ние добре се възползвахме от него и, вкопчили се здраво един в друг, започнахме да изследваме онова, което, предполагам, трябваше да бъде изследвано. Целта ни беше да разберем в какви точно инструменти сме се превърнали. Открихме нещо топло и гъвкаво, опънато върху скеле с неизвестен произход. После долу се затръшна входната врата и ние сторихме точно това, което някога Тери Кичън сподели с мен за подобна ситуация: