— Богоявлението се връща и ние всички трябва да нахлузим дрехите си и да започнем да тичаме в кръг като обезглавени пилета.
Докато се обличахме, аз прошепнах на Мерили, че я обичам с цялата си душа. Какво повече можех да кажа? — Не е вярно, ти не можеш да сториш това — хладно отвърна тя, сякаш бях някакъв напълно непознат човек. — Ще стана не по-малко велик илюстратор от него — обещах й аз.
— С някоя друга, но не и с мен — отвърна тя. Държеше се така, сякаш я свалях на обществено място, сякаш великолепната ни близост изобщо не беше се случила. — Нещо лошо ли направих? — попитах отчаяно аз. — Нито лошо, нито добро — отвърна тя. — Аз също. — После спря да се облича и ме погледна в очите. Тогава все още имах две. — Това никога не се е случило! — И отново се залови с тоалета си. По-късно попита: — Добре ли се чувстваш?
Отвърнах, че се чувствам страхотно.
— И аз — рече тя. — Но няма да трае дълго. А после ми дрънкайте за реализъм!
Въобразявах си, че вече имаме договор за вечно съжителство. Много хора си въобразяват подобни неща след сексуален контакт. Вече си мислех, че Мерили ще роди дете от мен. Още не знаех, че е станала стерилна след някаква инфекция, пипната по време на онзи аборт в уж напълно антисептичната Швейцария. Знаех толкова малко неща за нея! Щях да понауча това-онова чак след четиринайсет години!
— Сега какво ще правим? — попитах я аз.
— Кой какво ще прави?
— Ние.
— Имаш предвид това, което ще правим след като напуснем този уютен дом с храбра усмивка на уста и вплетени ръце? — уточни тя. — Има една опера, която ще ти разбие сърцето.
— Опера ли?
— Красивата любовница на велик художник, два пъти по-възрастен от нея, прелъстява чирака, който пък може да й бъде син — поясни тя. — Хващат ги и ги изхвърлят навън. Тя е убедена, че с любов и съвети ще успее да превърне и момчето във велик художник, но в крайна сметка двамата умират от студ.
И горе-долу точно така стана.
— Ти ще трябва да си идеш, но аз ще остана — каза тя. — Имам малко спестени пари, ще ти стигнат за седмица-две. И без това ти беше време да се махнеш оттук. Започна да се чувстваш прекалено удобно.
— Как можем да се разделим след всичко, което се случи? — попитах аз.
— Докато то се случваше, часовниците бяха спрели — отвърна тя. — Сега отново вървят. Забрави го, все едно че нищо не е станало.
— Как бих могъл? — попитах отчаяно аз.
— Аз вече го забравих — отвърна тя. — Ти си още хлапе, а на мен ми трябва мъж, който да ме закриля. Дан е мъж.
Объркан и унижен, аз се прибрах в стаята си и започнах да си събирам багажа. Тя не дойде да ме изпрати. Нямах представа в коя от многобройните стаи се скри, нито пък какво прави там. Никой не ме изпрати.
Напуснах завинаги този дом при залез слънце. Беше 1936 година, денят на Свети Патрик. Дори не хвърлих прощален поглед на месинговата горгона на вратата.
Първата самостоятелна нощ в живота си прекарах в YMCA на милионера-филантроп Вандербилт, само на една пряка от къщата на Грегъри. Въпреки това видях Мерили чак след четиринадесет години. Тогава имах чувството, че тя ме предизвиква да постигна големи финансови успехи, след които да се върна и да я отнема от Дан Грегъри. В продължение на месец-два наистина си фантазирах на тая тема. Нима в разказите, които Грегъри илюстрираше, не ставаше точно така?
Тя няма да ме погледне преди да стана достоен за нея. Когато ме изхвърли, Дан Грегъри току-що бе започнал работа върху илюстрациите на новото издание на „Приказка за крал Артур и неговите рицари“. Мерили му позираше за Гуинъвер. Аз пък щях да й донеса Светия Граал.
Но благодарение на Голямата депресия скоро разбрах, че едва ли ще постигна нещо. Не бях в състояние дори да доставя прилична храна и легло на безценната си особа, често бях принуден да се редя на опашка за чиния супа и безплатна нощувка сред стотици несретници като мен. През деня стоях на топло в библиотеката и попълвах празнотите в образованието си като четях исторически книги, романи, поезия от прочути автори, енциклопедии, речници. Не пропусках и нашумелите по онова време наръчници по злободневни теми — как да се пробие в Съединените американски щати, как да се поучаваме от грешките си, как да накараме непознатите да ни харесват и да ни се доверяват, как да започнем собствен бизнес, как да продаваме всичко на всички, как да оставим всичко в ръцете на Бога и да престанем да се тревожим. И накрая — как да се храним здравословно.
Несъмнено бях истинска издънка на Дан Грегъри, пък и на времето, в което живеех. Това се доказваше съвсем ясно от начина, по който обогатявах речника си и се запознавах с основните събития и исторически личности, а и от времето — което съвпадаше точно с времето за усвояване на тези познания от випускниците на големите американски университети. Още повече, че речникът ми (а между другото и речникът на Мерили) беше не по-малко синтезиран от този на Грегъри. Мерили и аз — дъщеря на миньор и син на арменец-обущар — проявявахме достатъчно разум да не се правим на англичани от благородническо потекло. Прикривахме мизерния си произход с приятно за ухото звучно произношение, което в онези дни още нямаше име (доколкото си спомням), но по-късно придоби популярност като „трансатлантическо“ произношение. То не беше нито английско, нито американско, но това още повече изтъкваше неговата непринуденост и изтънченост. По отношение на него двамата с Мерили бяхме като братче и сестричка — толкова еднакво се изразявахме.