Сводка от настоящето: Сърк Бърман е откачила на темата танци. Хваща, когото й попадне, без оглед на възраст и физическо състояние и го мъкне на всяка вечеринка, която се организира в радиус петдесет километра оттук. Повечето от тези мероприятия са с чисто благотворителна цел и събират средства за разни пожарни команди, съставени от доброволци.
От доста време насам ме убеждава да се запиша в курса по салонни танци, който са организирали някакви смахнати в хотел „Елкс Лодж“ в Източен Куог.
— Нямам никакво намерение да жертвам последните останки на гордостта си пред олтара на Терпсихора — отвърнах й аз.
В „Лейдвелд и Мур“ постигнах скромен напредък. Именно там нарисувах „Нормандия“ — най-красивият презокеански лайнер на света. На преден план беше „Корд“ — най-красивият автомобил на света, а за фон ми послужи най-красивата сграда на света — небостъргачът на „Крайслър“. От корда слизаше най-красивата актриса на света — Мадлен Карол. Какъв живот беше, господи!
Рязко подобрените условия на живот ми изиграха лоша шега — една вечер се озовах пред Лигата на студентите-творци с папка под мишница. Бях решил да вземам уроци по живопис, за да стана истински художник. Папката със свои произведения предадох на Нелсън Бауърбек — утвърден художник като повечето преподаватели по онова време. Беше известен предимно като портретист, част от произведенията му и до днес висят в моята стара Алма Матер — щатският университет на Ню Йорк. Беше нарисувал портрети на двама от деканите, далеч преди моето постъпване там. И ги беше дарил с безсмъртието, което единствено портретите могат да дарят.
В залата имаше дванайсетина курсисти, всички извънредно заети да рисуват един и същ гол модел. Горях от желание да се присъединя към тях и техните стативи. Гледани отстрани, те приличаха на щастливо семейство, а аз имах остра нужда от такова. Не успях да стана член на семейството в „Лейдвелд и Мур“ просто защото там не одобриха начина, по който бях получил мястото си.
Бауърбек беше стар за учител — някъде около шейсет и петгодишен. От шефа на отдел „Изкуство“ в рекламната агенция, който някога беше учил при него, разбрах, че е родом от Синсинати, Охайо, но подобно на много американски художници от онова време, беше живял почти непрекъснато в Европа. Беше толкова древен, че познавате, макар и бегло, Джеймс Уистлър, Хенри Джеймс, Емил Зола, дори и самия Пол Сезан! Говори се, че във Виена бил близък приятел с Хитлер, който преди Първата световна война бил обикновен гладен художник.
Очевидно и старият Бауърбек беше гладен художник — иначе едва ли би се захванал с преподавателска дейност в академията на тези години. Така и не разбрах какво стана с него в крайна сметка. Човек ту го виждаше, ту му се губеше напълно…
Не станахме приятели. Докато прехвърляше рисунките в папката, от устата му едва чуто, слава богу, се разнасяха възклицания от рода на: „Ох, господи!“, „Бедното момче!“, „Ти сам ли стори тая поразия?“ и тъй нататък, и тъй нататък…
Попитах го какво им е толкова на моите рисунки, а той отвърна:
— Трудно ми е да го изразя с думи. — После, наистина дълбоко замислен, добави: — Може да ти прозвучи странно, но от техническа гледна точка нищо не можеш да направиш… Разбираш ли какво имам предвид?
— Не — рекох.
— И аз не съм много сигурен — поклати глава той и лицето му се изкриви. — Мисля… Мисля, че за всеки художник е полезно, а дори и необходимо да осъзнае нещата, които не може да прави и да не измъчва платното. Според мен именно с това ни привличат сериозните творби-с липсата на онова, което наричаме „характер“, а понякога дори и „болка“…
— Разбирам — промълвих аз.
— Май и аз започнах да разбирам — видимо се отпусна той. — За пръв път изричам подобни неща на глас. Колко е интересно!
— Не мога да разбера дали ме приемате за обучение или не — настоях аз.
— Не, отхвърлен си! — махна с ръка той. — Не би било честно да те приема!
Ядосах се и извиках:
— Отхвърляте ме въз основа на някаква мъглява теория, която току-що измислихте!
— Не, не — възрази той. — Отхвърлих те още преди да ми хрумне каквото и да било!
— Въз основа на какво?
— Въз основа на първата рисунка в твоята папка — отвърна той. — „Пред теб е човек, лишен от страст“, каза ми тя. А аз си зададох въпроса, който сега ще задам и на теб: „Защо да го уча на езика на живописта, след като у него не съществува нищо, за което иска да говори до болка?“