Снощи, малко преди да заспи, той каза, че нищо не може да се направи. За добро или зло, той е това, което е — „такава е молекулата му“.
— Такава молекула ще си остана чак до деня, в който дойде да ме прибере Великия Атомен Трошач!
— Какво е литературата, Рабо? — попита ме той. — Нищо друго, освен поглед отвътре към живота на молекулите. Живот, който е без значение за Вселената като цяло и засяга само онези няколко молекули, които са заразени от болестта, наречена „мисъл“.
— Сега всичко ми е ясно — рече той. — Всичко разбирам.
— И миналия път каза същото — напомних му аз.
— Значи отново ми е ясно — рече той. — Роден съм на този свят с две точно определени мисии: да донеса заслужено признание на книгите на Поли Медисън — най-добрата литература на света и да публикувам своята „Теория на революцията“.
— Добре — рекох.
— Налудничаво ли звучи? — попита той.
— Да.
— Чудесно! — доволно кимна той. — Значи трябва да издигна два паметника. Един на нея и един на мен. И след хиляда години хората ще продължават да четат нейните книги и да обсъждат „Теория на революцията“ от Слейзингър.
— Хубаво е да си мислиш подобни неща — рекох. А той се наежи.
— Никога не съм ти обяснявал своята теория, нали?
— Не.
Той почука с пръст слепоочието си:
— Защото я държа заключена тук, в този хамбар за картофи от дълги години! Ти, Рабо, не си единствения старец, който пази най-доброто за десерт!
— Какво знаеш ти за картофения хамбар? — попитах.
— Нищо. Честна дума — съвсем нищичко! Но защо един старец ще държи хамбара си под девет ключа, ако вътре не е скрил най-доброто за десерт? Молекулите добре познават себеподобните си!
— Това, което се намира в моя хамбар, не е нито най-доброто, нито най-лошото. Макар че не трябва да е особено добро, за да бъде върха на създаденото от мен и обратно — трябва да е наистина ужасно, ако трябва да маркира паденията ми. Искаш ли да научиш какво има там? — Разбира се, стига да имаш желание да ми кажеш — отвърна той.
— То представлява най-празното и едновременно с това най-пълното човешко послание — рекох.
— И то е?
— Сбогом! — отвърнах.
Купон у дома!
И кой приготвя храната и леглата за моите все по-пленителни гости? Незаменимата Алисън Уайт, ето кой! Слава богу, че госпожа Бърман я убеди да не напуска!
И докато госпожа Бърман вероятно скоро ще се прибере в Балтимор, тъй като сама казва, че е написала девет десети от поредния си епос, Алисън Уайт ще си остане тук, при мен! Преди всичко, защото стоковата борса се сгромоляса съвсем наскоро и като последствие от този акт рязко се сви търсенето на домашни помощници. На второ място е друга, доста по-прозаична причина — тя пак е бременна и този път е твърдо решена да износи плода докрай. Дойде и ме помоли двете със Силести да останат поне през зимата.
— Колкото по-дълго, толкова по-добре — отвърнах й аз.
Може би нямаше да е зле да пръсна известно количество пътепоказатели по странните маршрути на тази книга. Например „Днес е Четвърти юли“, или пък: „Казват, че това е най-студеният август в историята, вероятно има нещо общо с озоновата дупка над Северния полюс“… Такива неща… Нямах идея, че това ще стане не само автобиография, а и нещо като дневник.
Нека вметна, че Денят на труда отмина преди две седмици, също като крахът на борсата. Щрак — и просперитетът го няма! Щрак — и още едно лято си отиде!
Силести и нейните приятелчета отново тръгнаха на училище. Сутринта ме попита какво зная за вселената, тъй като трябвало да пишат съчинение на тази тема.
— Защо питаш мен? — учудих се аз.
— Защото всеки ден четеш „Ню Йорк Таймс“ — отвърна тя.
Достатъчно убедителен аргумент, за да отстъпя и да й кажа, че отначало Вселената е била голяма колкото трикилограмова ягода и е експлодирала точно седем минути след полунощ преди три трилиона години.
— Аз ти говоря сериозно! — рече тя.
— Аз пък ти казвам това, което съм прочел в „Ню Йорк Таймс“ — отвърнах.
Пол Слейзингър поиска да му докарат всички дрехи и пособия за писане, след което здраво се залови за работа. Предстоеше му да създаде първото си публицистично произведение, което носеше следното заглавие: „Единственият начин за успешна революция във всяка област на човешката дейност“.
Слейзингър твърди, че историята го е научила на нещо наистина важно: повечето хора са неспособни да отворят съзнанието си за нови идеи без помощта на специален екип, който да им помогне в тази насока. Иначе животът ще продължи да тече по старому — тъп, безнадежден, болезнен, нереалистичен, несправедлив, нелеп…