Екипът трябва да е съставен от три вида специалисти, твърди той. Иначе революцията ще се провали, независимо дали е в областта на политиката, изкуството, науката или в някоя друга област на човешката дейност.
Най-ценният от тези специалисти е истински гений, твърди той. Това е човек, който е способен да предлага приемливи за всички идеи, без те да са в широка циркулация.
— Когато геният работи сам, неизбежно го смятат за лунатик и го игнорират — твърди Слейзингър.
Другият тип специалист се намира далеч по-лесно — той или тя трябва да бъдат високоинтелигентни граждани с добро положение в обществото, които разбират и се възхищават на свежите идеи на гения, а освен това са готови да се закълнат, че той е гений, а не луд.
— Когато такъв човек работи сам, той обикновено само изразява желанието си за промяна, но не може да посочи пътищата за нейното постигане — казва Слейзингър.
Третият тип специалист е човек, способен да обяснява и най-заплетените неща на слушателите си, независимо от степента на тяхното невежество и тъпота.
— Той е готов да дрънка какво ли не, за да бъде интересен — казва Слейзингър. — Ако работи сам и разчита единствено на собствените си незадълбочени идеи, несъмнено ще го възприемат като натъпкана с фъшкии коледна пуйка!
Въодушевен и възбуден, Слейзингър твърди, че всяка успешна революция — включително и революцията на абстрактния експресионизъм, в която съм участвал и аз — се ръководи от току-що описаният екип. В нашия случай геният е Полок. В Русия тази роля е изпълнявал Ленин, а в християнските обреди — Христос.
Той е убеден, че ако този екип бъде събран на едно място, спокойно можем да кажем сбогом на всякакви промени.
Представете си само! Тази къща на брега на морето, доскоро празна и мъртва, днес се превръща в люлка на една велика книга за успешно бунтарство, на друга — която изследва чувствата на бедните момичета към богатите Момчета; и на трета — която съдържа мемоарите на художник, чиито картини са изчезнали в небитието поради некачествена боя!
А на всичкото отгоре очакваме и дете!
Поглеждам през прозореца и виждам как един обикновен човек е яхнал раздрънкан трактор и го управлява през моите ливади, а зад него вдигат оглушителен шум няколко механични косачки. Почти не го познавам. Зная единствено, че се казва Франклин Кули, има шест деца и кара стар кадилак „Купе дьо Вил“ с цвят на прясна детска диария. Не зная дори дали господин Кули може да чете и пише. Според последния брой на „Ню Йорк Таймс“ най-малко четирийсет милиона американци не могат нито да четат, нито да пишат. Което означава, че неграмотните в тази страна са шест пъти повече от всички арменци на света! Господи, колко са много! Господи, колко сме малко! Дали Франклин Кули, това тъпо, бедно и нещастно копеле с шест деца на гърба, полуоглушало от грохота на косачките, има някаква представа за гръмовното творчество, което кипи зад тези стени?
А сега познайте какво пише в тазсутрешното издание на „Ню Йорк Таймс“! Генетиците разполагали с неопровержими доказателства, че мъжете и жените някога били отделни раси! Мъжете се въдели в Азия, а жените — предимно в Африка! Чиста случайност бил фактът, че когато се срещнали били в състояние да се оплодяват!
Клиторът, продължава вестникът, бил остатък от оплодителния орган на една малоценна, покорена, поробена и в крайна сметка оприличена на мъжа раса, състояща се предимно от антропоиди, които едва ли са били по-тъпи от днешните мъже!
Ще си прекратя абонамента!
25
Обратно при Голямата депресия!
Няма да ви отегчавам с подробности: докато Германия окупираше Австрия, Чехословакия и накрая Полша и Франция, аз претърпях незначителна от гледна точка на световните събития злополука в Ню Йорк. „Братя Коюлом и Сие“ излязоха от бизнеса и аз изгубих мястото си в рекламната агенция. Това стана малко след мюсюлманското погребение на баща ми. Записах се доброволец във все още мирновременната армия на Съединените щати, постигайки изключително висок резултат в техния приемен тест. Голямата депресия продължаваше все така обезкуражаващо да се точи, армията на тази страна все още представляваше ограничено по състав семейство и аз бях късметлия да ме приемат в него. Помня какво ми каза сержантът, който записваше доброволците на Таймс Скуеър — много по-лесно Ще бъда приет за близък роднина, ако направя постъпки за официална смяна на името. Трябвало ми нещо по-американско.