Правилно го произнесе, правилно!
Бях старши сержант във форт Белвоа, когато прочетох за смъртта на Дан Грегъри и Фред Джоунс в Египет. За Мерили не се споменаваше нищо. Макар и в униформи, те бяха умрели като цивилни граждани, а благодарение на факта, че САЩ все още не бяха се намесили във войната, получиха и уважение, и почит. Италианците още не бяха наши врагове, нито пък англичаните, които видяха сметката на Дан и Фред — наши съюзници. Добре помня, че вестниците казаха сбогом на Грегъри, титулувайки го „най-великият американски художник“, а Фред изпратиха пред Страшния съд като „истински въздушен ас от Първата световна война“, какъвто той никога не е бил, и „пионер-авиатор“.
А аз, естествено, тънех в догадки за съдбата на Мерили. Тя беше все още млада и предполагам хубава, което й даваше всички шансове да си намери някой далеч по-богат от мен, който да се грижи за нея. Бях далеч от състоянието, което би ми позволило да я превърна в своя собственост. Заплащането в армията беше все още мизерно, дори и за един старши сержант. А в пощата не се продаваха никакви Свети Граали.
Когато моята родина най-сетне се включи във войната като всички останали, аз бях произведен в лейтенант и заминах не толкова да се бия, колкото да служа в Северна Африка, а после в Сицилия, Англия и Франция. В истински бой влязох едва на границата на Германия, но там ме раниха и плениха още преди да успея дори веднъж да натисна спусъка. Сполетя ме оная ослепителна светкавица, нали си спомняте?
Войната в Европа свърши на 8 май 1945 година. Нашият пленнически лагер все още не беше попаднал в ръцете на руснаците. Заедно със стотици пленени офицери от Великобритания, Франция, Белгия, Югославия, Русия, Италия (междувременно минала на наша страна), Канада, Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка — с една дума от цял свят — потеглих на поход към една все още ничия земя. Една нощ охраната ни изчезна и ние се оказахме абсолютно свободни на ръба на една голяма зелена равнина, през която днес минава границата между Източна Германия и Чехословакия. Там бяха събрани поне десет хиляди души — оцелели концлагеристи, работници-роби, пуснати от лудницата ненормални, избягали от затворите обикновени престъпници, пленени офицери и доброволци от армиите на всички страни, които бяха воювали срещу немците.
Каква гледка, господи! А ако някой смята, че подобна гледка не е достатъчна, за да я помни докато е жив, чуйте и това: там бяха натикани и последните остатъци от хитлеристката армия — в парцаливи униформи, но с все така безупречно поддържани инструменти за убиване.
Незабравимо!
26
След войната родината, в която познавах единствено някакъв си китаец-перач, плати изцяло пластичната операция, която ми направиха на мястото на липсващото око Изпитвах ли горчивина? Не, аз просто не изпитвах нищо. Състояние, което някога бях забелязал и у Фред Джоунс, но едва сега осъзнах. И двамата нямахме за какво да се връщаме у дома.
Но кой точно плати за операцията на окото ми, извършена във Форт Бенджамин Харисън, недалеч от Индианаполис? Беше един висок и кльощав тип, твърд, но честен, лаконичен, но умен. Не, нямам предвид Дядо Мраз, чийто образ по днешните коледни картички е копие на една от илюстрациите на Дан Грегъри, направена през 1923 година за списание „Либърти“. Говоря ви за моя Чичо Сам.
Ожених се за сестрата, която се грижеше за мен в болницата. Мисля, че вече споменах това. Споменах ви също, че имахме двама сина, които вече не искат да разговарят с мен. Те вече дори не са Карабекян, тъй като официално си смениха фамилното име и приеха това на втория си баща. Той се казваше Рой Стийл.
Веднъж Тери Кичън ме попита защо изобщо съм се оженил, след като не съм притежавал дарбата да бъда съпруг и баща.
— Такъв филм даваха след войната — чух се да отвръщам аз.
Този разговор се проведе около пет години след края на войната.
Двамата май лежахме на дюшеците, които бях купил за нашето току-що наето ателие над Юниън Скуеър. То веднага се превърна и в постоянен дом за Кичън, докато аз се задоволявах да пренощувам там два-три пъти седмично, макар ясно да усещах, че все по-малко ме харесват в приземния апартамент три преки по-нататък, който обитаваха жена ми н децата ми.
От какво се оплакваше жена ми? Бях напуснал работата си като търговец на застрахователни полици в „Кънектикът Дженерал“. Почти постоянно бях в състояние на силно опиянение, не само от алкохол, а и от създаването на огромни едноцветни платна с помощта на „Сатийн Дура-лукс“. Бях наел един хамбар за картофи и бях направил първата вноска за къщата тук, а това „тук“ тогава си беше истински пущинак.