— А ти какво очакваше да сторя?
— Да ми дадеш някакъв знак, че мислиш за мен — отвърна тя. — Какъвто и да е! Имаше на разположение цели четиринайсет години да го сториш, но уви! Не се обади по телефона, не прати дори една пощенска картичка! А сега се появяваш тук и очакваш какво? Очакваш пак да чукаш!
— Искаш да кажеш, че можехме да продължаваме да бъдем любовници, така ли? — попитах с недоверие аз.
— Любовници? Любовници? Любовници? — дрезгаво ме имитира тя. Ехото на презрението й към думата „любовници“ прозвуча над главите ни така, сякаш горе се бяха вчепкали ято косове.
— На Мерили Кемп никога не й е липсвала обич! — продължи тя. — Баща ми ме обичаше толкова много, че всеки ден ме биеше. Футболният отбор на колежа ме обичаше толкова много, че ми се изреди до последната резерва в нощта на абитуриентския бал. Помощник-режисьорът на „Фоли Зигфилд“ ме обичаше толкова много, че ме заплаши с уволнение и киселина в лицето, ако не се включа в харема на любовниците му. Дан Грегъри ме обичаше толкова много, че ме хвърли по стълбите, когато разбра, че ти изпращам от неговите материали.
— Какво?! — смаях се аз.
Тогава тя ми разказа истинската история покрай приемането ми за чирак на Дан Грегъри. Бях сащисан.
— Но… Но нима той не хареса рисунките ми? — промърморих объркано аз.
— Не! — отсече тя.
— Това беше първият бой, който отнесох заради теб — информира ме тя. — Вторият отнесох след като правихме любов и ти се измъкна! Сега нека си поговорим за всички чудесни неща, които ти си сторил за мен!
— Никога в живота си не съм се чувствал толкова засрамен! — промълвих аз.
— Добре, тогава аз ще ти ги припомня — рече тя. — Излизаше с мен на глупави, но прекрасни и щастливи разходки.
— Да — кимнах. — Помня ги.
— Търкаше крака в килима и наелектризираше врата ми когато най-малко очаквах това.
— И това помня.
— И понякога беше много лош!
— Вероятно когато се любехме — рекох.
— Не, не! — отново избухна тя. — Мръсник такъв! Невероятен мръсник! Музеят на модерното изкуство!
— Значи изгуби окото си във войната — рече тя.
— Фред Джоунс също — отвърнах.
— Като Лукреция и Мария.
— Те пък кои са?
— Готвачката ми и жената, която те посрещна — отвърна тя.
— Много медали ли получи? — попита тя. Всъщност, в това отношение съвсем не бях зле. Имах
„Бронзова звезда“ с лентички, „Пурпурно сърце“ за раняването, „Президентска похвала пред строя“, „Войнишки медал“, значка „Отлична служба“ и накрая — „Почетна лента за Евро-африканско-близкоизточната военна операция“, декорирана със седем „Бойни звезди“.
Най-много се гордеех с „Войнишкия медал“, който обикновено се дава на боец, спасил живота на свой другар, независимо дали това е станало на бойното поле или не. През 1941 година водех курс по маскировка на група школници във Форт Бенинг, щат Джорджия. Видях, че в едно от помещенията избухва пожар и вдигнах тревога. После, без да мисля за собствената си безопасност, се втурнах вътре. Сторих го два пъти и измъкнах двама новобранци, и двамата в безсъзнание.
Бяха единствените войници в помещението, което по това време би трябвало да е празно. Скрили се вътре да пийнат и сами предизвикали пожара. За това провинение получиха по две години поправителен труд. плюс разжалване и лишаване от заплата.
По отношение на медалите си казах на Мерили, че вероятно съм получил заслуженото.
Между другото Тери Кичън страхотно ми завиждаше за „Войнишкия медал“. Той самият имаше „Сребърна звезда“ и твърдеше, че един войнишки медал струва колкото десет звезди.
— Видя ли човек с медал, веднага ми се приплаква — рече Мерили. — Иска ми се да го прегърна и да му кажа: — Бедничкият! Колко ли ужасни неща си преживял, за да осигуриш спокойствието на жената и децата, там, у дома!
После каза, че искала да иде при Мусолини, който имал толкова много ордени и медали, че куртката му била покрита с тях чак до кръста. И щяла да му каже следното:
— Как изобщо е останало нещо от теб, след като си преживял толкова много ужасни неща?
След което се върна на нещастния израз, който бях употребил по телефона.
— Каза, че по време на войната си тръскал косата си от котенца, или нещо подобно, нали?
Казах, че съжалявам за този израз и наистина беше така.
— Никога не бях го чувала — призна тя. — Доста се позамислих върху значението му.
— Забрави, че съм го казал — предложих аз.
— Искаш ли да чуеш до какво заключение стигнах? — попита тя. — Че там, където си воювал, жените са били готови на всичко за храна и закрила на своите деца и възрастни родители. Просто защото мъжете им са били мъртви или далеч. Близо ли съм до истината?