— Той не искаше — отвърна тя. — Ти също.
— Но аз никога не съм умеел да танцувам!
— Който иска, умее! — отвърна тя.
Новината, че съпругът й е английски шпионин, почти не я изненадала.
— Гардеробът му беше пълен с парадни униформи, а аз така и не си направих труда да науча коя при какъв случай се носи — рече тя. — Всички бяха обсипани с разни емблеми и инициали, значението на които така и не успях да дешифрирам. Никога не го попитах: „За какво са ти дали този медал. Бруно? Какво означава орелът на ръкава ти? Какви са тези кръстове на якичката?“ Може би затова приех признанието му, че е английски шпионин, просто като част от многобройните му военни дрънкулки. То просто нямаше нищо общо нито с мен, нито с него.
Очаквала, че ще се чувства ужасно след разстрела му, но на практика не станало нищо подобно. А после си дала сметка, че италианския народ е единственият й истински и верен приятел.
— Отнасяха се към мен с обич, Рабо — рече тя. — Аз също ги обичах и пет пари не давах за дрънкулките, с които се кичеха!
— Тук съм си у дома, Рабо — добави тя. — Никога не бих подозирала за съществуването на тази прекрасна страна, ако не беше оня откачен Дан Грегъри. Но благодарение на няколко разхлабени винтчета в главата на някакъв московски арменец, аз съм си у дома. У дома!
— А сега ми разкажи какво прави ти през всичките тези години — подкани ме тя.
— Не знам защо, но имам чувството, че в живота ми няма абсолютно нищо, което би представлявало интерес за теб — отвърнах аз.
— Хайде, хайде! — рече тя. — Изгубил си едно око, оженил си се, възпроизвел си се на два пъти и отново си се заловил да рисуваш! Нима това е безинтересен живот?
А аз си помислих, че от онзи празник на Свети Патрик насам, в който изгубих своята девственост с тази красива жена, наистина се бяха случили няколко интересни събития, от които се чувствах горд и щастлив. Не бяха много наистина, но все пак се бяха случили. Знаех купища вицове, които си разказвахме с моите приятелчета край масата в кръчмата „Седар“. Заех се да й ги разказвам. Тя беше живяла истински живот, докато аз бях събирал вицове. Тя си беше у дома, а аз нямах дом и едва ли някога щях да имам.
Войнишки анекдот номер едно:
— По време на освобождението на Париж отивам да видя как е Пабло Пикасо — този истински Сатана в очите на Дан Грегъри — започнах аз. — Той отваря вратата без да сваля веригата и вика, че е зает и не иска да го безпокоят. Навън все още продължават престрелките. После затръшва вратата и я заключва.
— Вероятно е научил какви ужасни неща е казвал за него нашият господар и закрилник! — засмя се Мерили. После добави, че ако знаела, че съм жив щяла да запази едно италианско списание, в което имало колаж на Пикасо от реклами на американски цигари — нещо, което само ние двамата бихме оценили по достойнство. Оригиналните реклами показвали как трима каубои пушат около лагерен огън, а Пикасо ги разместил така, че от тях се получила котка.
Сред всички експерти на света само Мерили и аз бихме успели да идентифицираме художника на изопачения плакат — и той можеше да бъде единствено Дан Грегъри.
Тривиално, нали?
— Вероятно Пикасо за пръв и последен път обръща някакво внимание на най-известния художник в историята на Америка — рекох.
— Вероятно — кимна Мерили.
Войнишки анекдот номер две:
— Плениха ме само няколко месеца преди края на войната — рекох. — Позакърпиха ме в някаква болница, после ме пратиха в един лагер южно от Дрезден, в който изобщо не даваха храна. В Германия всичко беше изядено. Ставахме все по-кльощави и кльощави, с изключение на един тип, когото бяхме избрали да разпределя оскъдната дажба.
Нито за миг не го оставяхме насаме с храната. Наблюдавахме го внимателно от момента на пристигането й до разпределянето и на равни порции. Въпреки всичко той запази теглото си и изглеждаше напълно щастлив, докато всички останали се бяхме превърнали в скелети.
Единствената му облага бяха трохите по масата и това, което оставаше по ножа и черпака.
Между другото, точно с това явление се обяснява просперитета на голяма част от съседите ми по крайбрежието. Извоювали си репутацията на надеждни хора, те управляват почти цялото богатство на тази общо взето банкрутирала държава, а трохите от него са им напълно достатъчни за едно охолно и безметежно съществуване.
Стар войнишки анекдот номер три:
— Една майска вечер ни изкараха от лагера под строй — започнах аз. — Дадоха ни почивка някъде около три сутринта и ни казаха да поспим под открито небе, кой както се устрои.