Приказвахме часове, навън се мръкна.
— Мисля, че вече е време да си вървиш — каза накрая Мерили.
— Звучи ми като това, което ми каза преди четиринайсет години, на деня на Свети Патрик — рекох.
— Дано този път не ме забравиш толкова бързо — отвърна тя.
— Никога не съм го правил.
— Забрави да се тревожиш за мен — рече тя. — Давам ти честната си дума, графиньо — изправих се аз. — Това повече няма да се случи.
Оказа се, че това е последната ни среща, въпреки че си разменихме по няколко писма. Едно от тях току-що изрових от архивите си — датирано е 7 юни, 1953-а, около три години след нашия разговор във Флоренция. В него тя твърди, че в крайна сметка не сме успели да рисуваме картини за нищото, тъй като във всяко от платната ни откривала присъствието на хаоса. „Кажи това и на останалите членове на «Генезис»“, пише тя. Всичко, разбира се, е една приятна шега.
Пазя копието на телеграмата, с която отговорих на това писмо. Ето го:
ТАМ НЕ ТРЯБВА ДА ИМА ДОРИ ХАОС. ЩЕ ДОЙДЕМ ДА ГО НАРИСУВАМЕ НА МЯСТО. ЧЕРВЕНИ ЛИ СА ЛИЦАТА НИ. СВЕТИ ПАТРИК.
Сводка от настоящето: Пол Слейзингър доброволно реши да иде в психиатричната клиника на болницата за администратори-ветерани в Ривърхед. Наистина не знам как да се справя с лошите химически съединения, които тровят кръвообращението му. Дори сам си признава, че се превръща в маниак. Госпожа Бърман не крие удоволствието си, че той се маха оттук.
Май наистина ще е по-добре грижата за Слейзингър да поеме неговия Чичо Сам.
31
Много неща ме карат да се срамувам, но старото ми сърце най-много се свива при мисълта за провала ми като съпруг на добрата и храбра Доръти и неизбежното отчуждаване на синовете ми Анри и Тери. От мен — техният татко!
Какво ли ще пише срещу името Рабо Карабекян в големия тефтер, който ще бъде отворен в деня на Страшния съд? Вероятно следното:
Войник: — отличен!
Съпруг и баща: — пълен провал!
Сериозен художник: — пълен провал!
Когато се върнах от Флоренция, у дома ме чакаше истински ад. Добрата храбра Доръти и двете момчета бяха пипнали някакъв нов вид грип — поредното следвоенно чудо. Идвал да ги преглежда лекар, пак щял да дойде. Жената от горния етаж им приготвяла по нещо за хапване. Договорихме се да се държа по-надалеч, докато Доръти се изправи на крака — най-добре в ателието над Юниън Скуеър, което бяхме наели заедно с Тери Кичън.
Колко по-умно бихме постъпили, ако се бяхме договорили да се държа настрана за следващите сто години!
— Преди да тръгна искам да ти кажа, че нося наистина добри новини — рекох.
— Да не би да се местим в оная проклета къща насред пущинаците? — попита тя.
— Не — отвърнах. — Макар че и ти, и децата положително ще обикнете това място. Там има чудесен въздух и прекрасна гледка към океана.
— Да не би някой там да ти е предложил постоянна работа? — зададе следващия си въпрос тя.
— Не.
— Но ти ще си потърсиш, нали? Ще вземеш най-сетне тази диплома по бизнес-администрация, в името на която се лишавахме от толкова много неща! А после ще почнеш да чукаш от врата на врата, докато си намериш сериозна работа, за да имаме все пак някакъв сигурен доход!
— Чуй какво ще ти кажа, скъпа — прекъснах я аз. — Във Флоренция продадох картини за десет хиляди долара!
Приземният ни апартамент приличаше на склад за театрален реквизит, направо претъпкан с огромни платна, с които авторите им предпочитаха да ми връщат иначе несъбираеми заеми. „Ще свършиш в затвора — мрачно се шегуваше жена ми. — Защото тези боклуци тук не струват дори три долара!“
Бях я направил толкова нещастна, че дори придоби чувство за хумор. Когато се женехме такова изобщо й липсваше.
— Трябва да си на трийсет и четири години, нали? — попита ме тя. Нейните бяха едва двайсет и три!
— Наистина съм на толкова — уверих я аз.
— Защо тогава не се държиш като трийсет и четиригодишен? — избухна тя. — Защо не се държиш като мъж с жена и деца, който няма да усети как ще чукне четирийсетака и тогава никой няма да му предложи свястна работа? Нима искаш да разнасяш покупки по домовете или да висиш на някоя бензиностанция?
— Това ми намирисва на открита война! — рекох.
— Не я водя аз, а живота, Рабо! Какво стана с човека, за когото се омъжих, господи? Имахме толкова разумни планове за бъдещето! Но ти се събра с онези разхайтени типове и всичко пропадна!
— Винаги съм искал да бъда художник — рекох.
— Никога не си ми го казвал.
— Мислех, че беше невъзможно, но сега съм на друго мнение.
— Твърде късно и твърде рисковано за човек със семейство! — отсече тя. — Събуди се, Рабо! Защо не можещ да бъдеш щастлив с такова хубаво семейство като нашето? Всички други могат!