Помислих си, че този човек положително притежава качества на ясновидец — толкова точна беше преценката му за Кичън! Вниманието му си остана приковано в моя приятел, имах чувството че чете мислите му. Но защо го привличаше човек, който все още не бе нарисувал нищо значително, докато до него седеше Полок — един художник, чието творчество вече бе предизвикало доста шум и противоречиви мнения?
Попита Кичън дали случайно не е служил в армията.
Кичън лаконично отвърна, че е служил.
— Това повлия ли на решението ви да станете художник? — попита възрастният джентълмен.
— Не — отвърна Кичън.
По-късно Слейзингър ми каза, че останал с едно особено впечатление от Кичън. Имал чувството, че този човек е изпитвал от войната единствено притеснение — притеснение от това, че винаги е бил привилегирован, че с лекота е станал виртуоз на пианото, че с лекота е завършил най-доброто учебно заведение, че с лекота побеждава всички в почти всички игри, че с лекота стига до чин подполковник. И прочие, и прочие…
— Избрал е едно от малкото поприща, в които е бил убеден, че не може да бъде нещо друго освен безнадежден некадърник, само и само да научи нещо за реалния живот — заключи моят нов приятел.
— Рисуването е Монт Еверест за мен — отвърна на своя нов събеседник Кичън. По онова време никой не беше изкачвал Монт Еверест. Това щеше да стане през 1953 година — същата, в която погребахме Финкелщайн и посетихме единствената му самостоятелна изложба.
Очевидно доволен от отговора, старият джентълмен се облегна назад. А след това, по мое мнение, навлезе в прекалено интимна тематика и започна да разпитва Кичън дали не разполага с независимо от сегашната му дейност състояние и дали не получава финансова подкрепа от семейството си за това трудно изкачване. Знаех, че Кичън щеше да стане изключително богат, ако беше надживял своите родители. Знаех и друго — тези родители не му даваха нито стотинка с надеждата, че ще го принудят да започне адвокатска практика, да навлезе в политиката или пък да си намери работа на Уолстрийт, където успехът му беше сигурен.
Мислех, че всичко това не влизаше в работата на стария джентълмен и много исках Тери да му го каже. Но Кичън отговори изчерпателно на всичките му въпроси, а по израза на лицето му личеше, че е готов да отговаря и на всякакви други.
А следващият беше такъв:
— Вие, разбира се, сте женен, нали?
— Не — отвърна Кичън.
— Но харесвате жените, нали?
Този въпрос беше зададен на човека, който още преди края на войната си беше извоювал репутацията на един от най-големите любовници на света!
— На този етап от живота ми всяка жена би си губила времето с мен, сър — любезно отвърна Кичън. — Пък и аз с нея.
— Благодаря за откровените отговори и любезността — изправи се на крака възрастният джентълмен.
— Поне се опитах — отвърна Кичън.
След като човекът си отиде, ние започнахме да правим догадки — откъде е, с какво се занимава. Помня мнението на Финкелщайн. Той каза, че какъвто и да е този стар джентълмен, дрехите му без всякакво съмнение са закупени в Англия.
Казах, че на другия ден ще наема кола и ще ида да подготвя новата къща за преместването на семейството си. Освен това много ми се искаше да хвърля още един поглед на хамбара, който бях наел.
Кичън попита дали може да дойде с мен и аз казах „разбира се“.
А там, в Монтаук го чакаше бояджийския пистолет. Кажете сега, че няма съдба!
Преди да потънем в сън на тесните си кушетки, аз го попитах има ли представа кой може да бъде възрастния джентълмен, който прояви такъв интерес към него.
— Мога да направя едно доста произволно предположение — отвърна той.
— И то е?
— Може и да греша, но имам чувството, че това беше баща ми — отвърна Тери. — Приличаше на татко, говореше като татко, беше облечен като татко и също като татко подмяташе язвителни забележки. Наблюдавах го внимателно, Рабо. И знаеш ли какво си рекох? „Ако този човек не е баща ми, значи е превъзходен имитатор!“ Ти си умен, Рабо, освен това си моят най-добър и единствен приятел. И затова те моля да отговориш на един-единствен въпрос: Каква игра играе, ако се окаже, че е просто добър имитатор на баща ми?
32
Камион вместо кола наех за съдбоносния ни набег дотук. Съдбоносен, защото ако бях наел кола, нямаше как да натикаме вътре бояджийския пистолет с дългата му пръскалка и Кичън вероятно и до днес щеше да си бъде адвокат с добра клиентела.
Понякога, макар и не достатъчно често, аз все пак се замислях как бих могъл да понамаля неприятностите, които причинявах на семейството си. Бог ми е свидетел, че съм го правил. Наемането на камионетката представляваше точно такъв опит. Най-малкото, което можех да направя за Доръти, беше да махна от жилището ни всички онези огромни платна, при гледката на които тя се чувстваше като болно куче, дори и когато беше здрава.