Във фоайето на хотела е изложен стар регистър на посетителите, а страницата на която е отворен отбелязва датата 1 март 1849 година — дата, свързана с бума на китоловната индустрия, която днес всички ненавиждат. По онова време предците на Сърк са си били още в руската империя, а моите — в турската. От което следва, че са били врагове.
Хапвахме раци и пийвахме умерено — толкова, колкото да се разбъбрим. Днес всички твърдят, че не е хубаво да ти се пие, а аз всъщност изкарах без капка алкохол целия си период на термит. Но чувствата ми към госпожа Бърман в навечерието на нейното заминаване бяха толкова противоречиви, че ако не бяха питиетата, положително щях да дъвча в мъртво мълчание. Същевременно нямах никакво намерение да шофирам с две-три питиета в стомаха, тя също. Някога беше въпрос на чест да караш пиян, но вече отдавна не е така.
Затова направих друго — наех едно от приятелчетата на Силести да ни откара дотам с колата на баща си, а после да дойде да ни вземе.
Казано с прости думи аз съжалявах, че си отива. Защото присъствието й у дома ми беше приятно. Не само присъствието й разбира се. А и начина, по който даваше акъл на всички. Едновременно с това бях доволен, че заминава, тъй като колкото по. близък беше краят на книгата ми, толкова повече се нуждаех от тишина и спокойствие. Казано другояче — ние двамата с нея си останахме просто добри познати, въпреки че живяхме под един покрив месеци наред. Не успяхме да станем истински приятели.
Това, разбира се, щеше да се промени след като й покажа съдържанието на хамбара.
Да, точно така: преди да си тръгне, тази решителна балтиморска вдовица все пак успя да убеди арменското старче да отключи катинарите и да запали всички лампи в хамбара!
И какво получих в замяна? Според мен, вече сме истински приятели.
33
В момента, в който се прибрахме от хотел „Америкън“, тя рече:
— Има едно нещо, от което изобщо не бива да се притесняваш. И дума няма да отворя за ключовете на проклетия ти хамбар!
— Слава Богу! — рекох.
Според мен още в същия миг тя е била убедена, че ще види вътрешността на хамбара преди да се разсъмне, каквото и да става!
— Искам от теб само да ми нарисуваш една картина — подхвърли Сърк.
— Какво?
— Ти си толкова скромен, че хората наистина те мислят за пълен некадърник!
— Но не и в маскировката — рекох. — Забравяш, че взводът ми получи похвала от президента за своите умения в маскировката!
— Добре де, в маскировката те бива — призна неохотно тя.
— Бяхме толкова добри — ентусиазирах се аз, — че дори до днес никой не е открил поне половината от нещата, които скрихме тогава от врага!
— Това не е вярно — рече тя.
— Нали празнуваме? — отвърнах. — Когато хората празнуват, никога не говорят истината! Така е прието.
— Значи искаш да си замина за Балтимор с мисълта, че всичко, което зная за теб, не е истина, така ли?
— Като имам предвид изключителните ти способности да си пъхаш носа навсякъде, аз съм сигурен, че отдавна знаеш какво за мен е истина и какво не е — отвърнах.
— Сега просто празнуваме.
— Все още не зная дали наистина можеш да рисуваш! — изтъкна тя.
— Това не бива да те тревожи.
— Но нали сам твърдиш, че рисуването и маскировката са дълбоките корени на живота ти? — попита тя. — Хич те е нямало като сериозен художник, в ролята на съпруг и баща също си бил цяло нещастие, а ценната ти колекция е просто една случайност! Въпреки това постоянно се връщаш към онова, с което несъмнено се гордееш — че можеш да рисуваш!
— Вярно е — рекох. — Не бях си давал сметка досега, но наистина е така.
— Значи трябва да го докажеш!
— Гордостта ми в това отношение е съвсем скромна — рекох. — Не съм Албрехт Дюрер. Мога да рисувам малко по-добре от теб, Слейзингър или готвачката… а също и от Полок, или Тери Кичън. Просто съм роден с тази дарба, но тя е нищо, ако вземем да я сравняваме с дарбата на великите художници, живи или мъртви. От мен се възхищаваха в началното училище и гимназията на Сан Игнасио, Калифорния, но ако бях живял преди десет хиляди години, така щяха със сигурност да ми се възхищават и рисувачите на скални рисунки в пещерата Ласко във Франция, чиито критерии за художествено умение едва ли са били по-различни от тези на Сан Игнасио.