— Ако възнамеряваш да публикуваш книгата си, в нея трябва да включиш поне една рисунка, за да докажеш, че можеш да рисуваш — каза Сърк Бърман. — Читателите ще настояват за това!
— Бедничките! Най-лошото, което може да се случи на човек с моите години…
— Не си чак толкова стар! — прекъсна ме тя.
— Но достатъчно стар! — рекох. — А най-лошото е, че разговорите се въртят все около едно и също, независимо от личността на събеседниците ми. Слейзингър беше убеден, че не мога да рисувам, първата ми съпруга — също. Втората пък изобщо не се вълнуваше от този въпрос, за нея аз си бях един стар мечок, когото беше измъкнала от хамбара, за да превърне в домашен питомник. Тя обичаше животните, независимо дали могат да рисуват или не.
— Какво рече на първата ти жена, когато тя се обзаложи, че не можеш да рисуваш? — попита тя.
— Тъкмо се бяхме преместили в провинцията и тя не познаваше абсолютно никого там — рекох. — В къщата все още нямаше централно отопление и аз се опитвах да я топля с разпалването на трите огнища, съвсем като дедите си. А Доръти най-сетне се залови да прочете някоя и друга книга за изкуство, примирила се с факта, че така или иначе е свързала живота си с нещо като художник. Никога не ме беше виждала да рисувам, защото на онзи етап аз бях убеден, че единствения начин да стана сериозен художник е да не пипам четката и да забравя всичко, което съм научил за това изкуство.
— И тъй, седнала пред огъня в кухнята, който вместо да ни топли, отпращаше цялата топлина нагоре в комина, тя попадна на мнението на някакъв италиански скулптор за първите абстрактно-експресионистични платна, показани на голяма изложба в Европа. Мнението му беше отразено от някакво специализирано списание, а изложбата — Биеналето във Венеция през 1950 година.
— Ти си имал свое платно там, така ли? — попита Сърк.
— Не — отвърнах. — Там показаха картини само на Горки, Полок и Де Коонинг. А този италиански скулптор, когото вече едва ли някой помни, но тогава беше на върха на славата си, беше казал за нашето творчество приблизително следното: „Много са странни тези американци — гмуркат се във водата още преди да са се научили да плуват“. Искаше да каже, че не умеем да рисуваме.
Доръти веднага се хвана за тези думи. Изгаряща от желание да ме нарани поне толкова, колкото аз бях наранил нея, тя заяви: „Ето каква била работата! Вие рисувате по този начин, просто защото не можете да нарисувате нищо свястно!“
Не й отвърнах нищо. Просто грабнах зеления тебешир, с който тя записваше всичко, което подлежи на поправка вътре в къщата и извън нея, а сетне, направо върху кухненската стена нарисувах портрети на двете ни момчета, които кротко спяха пред камината в гостната. Нарисувах само главите им, в естествен размер. Дори не прескочих до гостната да им хвърля по едно око. Стената беше покрита с правоъгълни парчета „шийтрок“, които бях заковал направо върху напуканата мазилка. Все още не бях запълнил с боя цепнатините между отделните парчета, нито пък бях боядисал главичките на гвоздеите. И до днес не съм го направил…
— Доръти се вцепени от смайване — продължих историята си аз. — „Но защо не вършиш това постоянно?“, прошепна тя. А аз за пръв път в живота си изругах направо в лицето й. „Защото е прекалено лесно, мамка му!“ — рекох.
— Така и не запълни разстоянието между листовете „шийтрок“, а? — попита госпожа Бърман.
— Типично женски въпрос — отвърнах. — Не, не го запълних! — ето ти моят типично мъжки отговор.
— А какво стана с портретите? Замаза ли ги с боя?
— Не — отвърнах. — Останаха си върху тапета в продължение на шест години. А после, когато един следобед се прибрах у дома леко пийнал, открих че ги няма. Бяха изчезнали заедно с Доръти и децата, а на масата имаше бележка, от която разбрах, че са си отишли завинаги. Жена ми беше изразяла тапета с портретите, на мястото им зееха два големи правоъгълника.
— Сигурно си се почувствал ужасно — рече госпожа Бърман.
— Да — признах си аз. — Само няколко седмици преди това се бяха самоубили Полок и Кичън, а собствените ми картини неудържимо се разпадаха. И когато видях тези дупки върху тапетите в празната къща, аз… — Млъкнах, после добавих: — Не, това вече е без значение…
— Довърши си мисълта, Рабо — помоли ме тя.
— … Почувствах се така, както сигурно се е почувствал баща ми, когато разбрал, че е единствения оцелял след онова клане в селото…
Слейзингър също не ме беше виждал да рисувам и също изпитваше силно съмнение в моите способности. Живеех тук вече около две години, когато той се появи в хамбара да наблюдава работата ми. Тъкмо бях опънал едно платно три на три метра и се готвех да го покрия със „Сатийн Дура-лукс“ като за целта си бях приготвил едно бояджийско мече. Цветът на боята беше яркооранжев със зеленикави оттенъци, наречен „Унгарска рапсодия“. Не знаех, че по същото време Доръти се е разбесняла в къщата и е заляла цялата ни спалня със същата „Унгарска рапсодия“. Но това е друга история…