„Как починаха родителите ви?“ Още след този въпрос би трябвало да усетя манипулативните й намерения. Искам да кажа, че това бяха думи на жена, свикнала да върти хората както й хрумне. Сякаш са гайки от някаква машина, а тя е гаечният ключ.
Както и да е. Ако бях пропуснал да доловя предупредителните сигнали на плажа, на вечерята те вече бяха съвсем недвусмислени. Държеше се като капризен клиент в скъп ресторант — опита виното и направи физиономия, въпреки че аз вече го бях определил за добро, после заповяда на Слейзингър да върне чиниите им обратно в кухнята и заяви, че лично ще определя менюто, докато се намира в този дом. Защото ясно ни личало (на Пол и на мен, де), че имаме проблеми с кръвоносната система, лицата ни били клисави, а движенията ни — отпуснати и безжизнени. Всичко това говорело, че сме задръстени с холестерол.
Тя беше свирепа! Седнала срещу един Джаксън Полок, за който някакъв анонимен швейцарски колекционер съвсем неотдавна ми предложи два милиона долара, тя преметна крак върху крак и заяви:
— На тази картина мястото й не е тук!
Ударих едно око на Слейзингър и язвително я попитах какъв тип картини биха я задоволили по-добре.
А тя отвърна, че е на този свят да бъде поучавана, а не задоволявана.
— Изпитвам необходимост от информация, точно както организмът ми изпитва необходимост от витамини и минерални вещества — рече. — Ако съдя по твоите картини, ти мразиш фактите като отрова!
— Предполагам, че ще ти е по-приятно да гледаш онази, на която Джордж Вашингтон прекосява Делауеър — подхвърлих аз.
— Че защо не? — отвърна тя. — Но сега имам предвид нещо, което наистина би ми харесало… Особено след нашия разговор на плажа.
— И то е? — подканих я аз, като вдигнах вежди и ударих още един мигач на Слейзингър.
— Нещо с много трева и малко кал в дъното — отвърна тя.
— Кафяво и зелено, а? — подхвърлих аз.
— Да. И с небе отгоре.
— Синьо.
— Може би и малко облаци.
— Нищо по-лесно от това — рекох.
— А между небето и земята…
— Патица? — подсказах аз. — Латернаджия с маймунка? Моряк, прегърнал хубавица на пейката?
— Нищо подобно — тръсна глава тя. — По-скоро купища мъртви тела, застинали на земята в най-различни пози. На преден план — лицето на красиво момиче, шестнайсет-седемнайсетгодишно, затиснато под трупа на мъж. Още е живо и гледа право в устата на някаква мъртва старица, на сантиметри от нея. А от тази беззъба уста се сипят брилянти, смарагди и рубини.
Настъпи тежко мълчание. После тя добави:
— С подобна картина би могъл да изградиш една напълно нова и жизнено необходима религия… А с това — главата й кимна по посока на Полок, — с това човек може да илюстрира единствено реклама на хапчета против махмурлук или морска болест!
Слейзингър я попита защо е дошла в Хамптънс, след като не познава никого тук. Тя отвърна, че иска да намери тишина и спокойствие, за да напише биографията на своя съпруг — онзи мозъчен хирург от Балтимор.
Надут като пуяк от своите единайсет написани и отпечатани книги, Слейзингър снизходително я погледна:
— Всеки си мисли, че може да бъде писател — подхвърли с лека ирония той.
— Само не ми казвайте, че е престъпление човек да опита — отвърна тя.
— Престъпление е да се мисли, че това е лесна работа — рече той. — Бързо ще откриете, че е най-трудното нещо на света, ако решението ви е наистина твърдо.
— Особено ако няма какво да кажеш. Не мислите ли, че това е основната причина хората да приемат писането като трудна работа? Могат да съставят завършени изречения, ползват речници и въпреки това не върви… Защото не знаят нищо и за нищо не ги е грижа. Не е ли така?
На това място Слейзингър открадна един цитат от Труман Капоути, който умря преди пет години, а къщата му беше само на пет километра западно оттук.
— Мисля, че имате предвид писане на машина, а не истинското писане — рече той.
— Труман Капоути — светкавично разкри източника на мъдростта му тя.
— Всеки може да се досети — ловко се измъкна Слейзингър.
— Ако не беше приятното ви лице, сигурно щях да си помисля, че ми се подигравате — отвърна тя.
Но чуйте само какво ми каза днес на закуска, а после ми кажете кой на кого се е подигравал по време на онази вечеря, от която вече ни делят няколко седмици: госпожа Бърман не била аматьорка, решила да напише биографията на покойния си съпруг. Това било само прикритие на истинската й самоличност и на причините, които са я довели тук. Закле ме да пазя тайна, а след това ми довери, че всъщност е в Хамптънс да събира материал за една страшно сериозна книга на тема: лятната ваканция на младежи и девойки с работнически произход, които умишлено търсят компанията на връстниците си от богати семейства.