— И от трите — отвърнах.
— И колко са големи?
— Височина два метра и половина. — Казах й истината. — Дължина двайсет метра.
— Пак си правиш майтап — рече тя.
— Разбира се — отвърнах.
В хамбара бяха подредени осем добре изпънати платна с размери два и половина на два и половина метра. Те представляваха една обща композиция с дължина двайсет метра, както вече й казах. Подпрени на специални стойки, те наподобяваха на нещо като ограда, издигната в средата на хамбара. И на практика бяха същите, от които се изрони боята и паднаха лепенките, проваляйки най-прочутото, а след това и най-скандалното ми произведение — картината, която красеше, а после и грозеше фоайето на GEFFСо на Парк Авеню, носеща името „Уиндзорско Синьо Номер Седемнадесет“.
Ето как тези платна отново станаха мое притежание три месеца преди смъртта на скъпата Едит: Открили ги заключени в някакъв килер на най-долното от трите мазета на Мацумото Билдинг, някогашната главна квартира на компанията GEFFСо. Разпознал ги инспекторът на застрахователната компания на Мацумото, който правел противопожарна проверка дълбоко под земята и успял да различи изсъхналите масури „Сатийн Дура-лукс“ и навитите на руло лепенки. Вратата била стоманена и заключена, никой не знаел какво има зад нея. Инспекторът получил разрешение да я разбие. Всъщност инспекторът се оказа жена, която лично ме увери по телефона, че е не само първата жена-инспектор в тази компания, но и първата негърка на подобна длъжност. — Нещо като два пъти белязана овца — засмя се в слушалката тя. Имаше много приятен смях, без капка злорадство или подигравка в него. В предложението й да ми върне платната след толкова години, потвърдено безразсъдно от ръководството на Мацумото, прозираше единствено желанието да не се похабяват вещи, от които все някой може да има полза.
— Никой не го е грижа за тях освен мен, така че вие ми кажете какво да направя — предложи жената. — В случай, че си ги искате обратно, трябва сам да си осигурите транспорта.
— Но как разбрахте какво са били някога? — попитах аз. Учила за медицинска сестра в Скидмор Колидж, където изкарала и извънсеместриален курс по история на изкуството. Била дипломирана медицинска сестра (като първата ми съпруга Доръти), но напуснала професията, защото докторите се отнасяли с нея като с полунормална робиня. Освен това работата била изтощителна и ниско платена, а тя трябвало да се грижи за племенничето си сираче, което живеело при нея.
Преподавателят по история на изкуството им показвал диапозитиви на известни картини, два от които били на „Уиндзорско Синьо Номер Седемнадесет“ — преди и след разпадането й.
— Не зная как да му благодаря! — възкликнах аз.
— Според мен се опитваше малко да олекоти преподаваната материя — отвърна тя. — Всичко друго беше толкова сериозно!
— Искате ли си платната или не? — попита тя, изчака малко и тъй като аз мълчах, извика в слушалката: — Ало, ало?
— Съжалявам — обадих се аз. — Проблемът вероятно е прост от ваша гледна точка, но за мен не е така… Имам чувството, че ми се обаждате от небитието и ме питате дали съм пораснал!
След като безобидни предмети като някакви дървени правоъгълници с опънато върху тях платно могат да се превърнат в истински таласъми за мен, могат да ме изпълнят със срам, а и с гняв към света, който ме третира като непрокопсаник и посмешище, аз положително още не съм пораснал! Макар че по онова време вече бях навършил шейсет и осем години!
— Чакам решението ви — обади се инспекторката в слушалката.
— И аз го чакам — рекох. Нямах нужда от платната, поне така мислех тогава. Бях сигурен, че никога вече няма да рисувам, от друга страна съхраняването им не беше проблем, тъй като в хамбара имаше място колкото щеш. Но дали щях да спя спокойно в съседство с един от най-шумните провали на живота си? Надявах се.
Накрая се чух да казвам следното:
— Моля ви, не ги изхвърляйте! Ще се обадя веднага на местната компания „Хоум Суит Хоум“ и ще ги прибера веднага! Само ми повторете името си, ако обичате — да знаят към кого да се обърнат…
Ето го и него:
— Мона Лиза Трипингъм.
Когато GEFFСо окачи във фоайето си „Уиндзорско Синьо Номер Седемнайсет“ и вдигна шум до бога, че една толкова стара компания е водеща не само в технологическо отношение, но и в полето на авангардното изкуство, нейните рекламни агенти положително хранеха надежди, че платното ще се окаже най-голямото, ако не в света, то поне в чертите на град Ню Йорк. На практика обаче съвсем не беше така. Един господ знае какво е положението в света, но в Ню Йорк положително имаше няколко стенописа, които далеч надвишаваха моите относително скромни 165 квадратни метра.