Когато стигнахме средата и от двете ни страни се простираше по десет метра платно, аз й позволих да отвори очи.
Стояхме в окрайнините на красива зелена долина, беше пролет. Ако трябва да бъда абсолютно точен ще кажа, че заедно с нас и вътре в самата долина имаше общо пет хиляди двеста и деветдесет души. Най-едрата от тези фигури имаше размерите на цигара, а най-дребната — на точицата, която мухата оставя върху стъклото. Тук-там бяха пръснати селски къщи, край нас се забелязваха руините на древна наблюдателна кула. Картината беше толкова реалистична, че спокойно можеше да се сравнява с фотография.
— Къде сме? — попита Сърк Бърман.
— Там, където бях, когато над Европа изгря слънцето и Втората световна война свърши — отвърнах.
35
Днес вече всичко е включено в музейната обиколка. Първо са обречените момиченца с люлките във фоайето, следват ранните творби на първите абстрактни експресионисти и обиколката завършва с гигантската ми епическа творба в хамбара. Махнах куките от плъзгащите се врати и сега потокът посетители вече може да влиза от едната и да излиза през другата като се избягва блъсканицата. Голяма част от хората минават втори и трети път — не през цялата експозиция, а само през хамбара.
Ха!
Нито един критик още не си е подал носа насам, но доста от профаните ме питат как се нарича тази картина. Отговарям им така, както бих отговорил и на критиците (ако се появят, разбира се, тъй като моят гигант е прекалено привлекателен за обикновените хорица):
— Това изобщо не е картина! — казвам. — Това е туристическа атракция! Това е Експо, това е Дисниленд!
Това е един страховит Дисниленд. Никой в него не изглежда миличък.
Всеки квадратен фут на картината съдържа средно десетина ясно изрисувани оцелели от касапницата на Втората световна война човешки фигури. Дори онези от тях, които са на втори план и са толкова дребни, че трябва да се разглеждат през няколкото лупи, които държа на разположение в хамбара, съвсем недвусмислено показват, че принадлежат на концлагеристи, работници-роби или военнопленници от различни страни, или пък на немски войници, местни селяни заедно със своите семейства, пуснати на свобода психически болни и прочие, и прочие…
Всяка фигурка върху платното, независимо от своята големина, си има отделна военна сага. Аз първо измислях съответната история, а след това рисувах и фигурата, на която тази история приляга най-добре. Отначало стоях в хамбара постоянно, готов да разяснявам историята на всяка от фигурките, но скоро се отказах тъй като това се оказа крайно изтощително. „Гледайте картината и си представяйте на кого какво се е случило“, съветвах посетителите аз. Вече си стоях в къщата и само насочвах хората към хамбара.
Но в нощта, в която показах произведението си на Сърк Бърман, аз с удоволствие й разказвах патилата на всяка от нарисуваните фигурки.
— Ти вътре ли си? — попита ме тя.
Посочих една фигура долу вдясно, малко над равнището на пода. Посочих я с крак. Бях се изрисувал в едър план, фигурата ми бе висока почти колкото цигара. И бях единствения участник в епичното платно, обърнал гръб на камерата, образно казано, разбира се. Цепнатината между четвъртия и петия панел минаваше точно през гърба и главата ми, човек би казал, че това е душата на Рабо Карабекян.
— Този, дето се е вкопчил в крачола ти, те гледа като Бог — отбеляза тя.
— Умира от пневмония, остават му само два часа живот — отвърнах. — Той е пилот на канадски бомбардировач, свален над някаква петролна рафинерия в Унгария. Изобщо не ме познава, не е в състояние дори да зърне лицето ми. Пред очите му плува мъгла, постоянно ме пита кога ще пристигнем у дома.
— А ти какво му казваш?
— Ако си на мое място, какво ще му кажеш? — попитах. — „У дома сме, вече сме у дома!“ — ето какво му казвам.
— А кой е този със смешния костюм?
— Този е надзирател в концлагер, който е захвърлил есесовската си униформа и е намъкнал парцалите на някакво бостанско плашило — отвърнах, след което посочих групичката концлагеристи в съседство, повечето от които умираха като канадския пилот: — Охранявал е тези хора преди да ги изхвърлят тук, но сега не знае къде да отиде. Лесно ще разберат, че е есесовец, тъй като номерът му е татуиран под лявата мишница.
— А тези двамата?
— Югославски партизани — рекох.
— Този?
— Старши сержант от мароканските части, пленен в Северна Африка. — А този с лулата?
— Шотландец. Пилот на безмоторен самолет, пленен в първия ден на офанзивата на Запада. — Тук има хора от цял свят, нали? — попита тя. — Точно така — кимнах аз. — Ето ти един гурка, пристигнал да се бие чак от Непал. А този взвод автоматчици в немски униформи на практика се състои от украинци, преминали на страната на противника още в началото на войната. Когато руснаците се доберат до тази долина, всички ще бъдат разстреляни или обесени. — Не виждам жени — отбеляза Сърк. — Вгледай се по-добре — рекох. — Жени са поне половината от концлагеристите и пуснатите от лудниците. Но малко приличат на жени, а още по-малко биха били наречени „кинозвезди“…