— Май не виждам нито една здрава жена — рече тя.
— Грешка — казах. — Ще видиш много здрави жени в двата края на платното, долу в ниското.
Приближихме се до десния край на творбата да ги погледнем.
— Господи! — промълви тя. — Изглеждат ми като експонати в природонаучен музей!
Така си беше. И в двата края на платното имаше по една селска къща, затворени и непристъпни като крепости. Зад заключените порти се виждаха домашните животни. Бях направил напречно сечение на земята пред тях, за да покажа и оборите — точно както в музеите се показват подземните галерии на животните, които предпочитат да живеят под повърхността.
— Здравите жени са в килерите, сврени сред купища цвекло, ряпа и картофи — рекох. — Надяват се да отложат момента, в който ще бъдат изнасилени, но от историята на предишни войни знаят, че рано или късно този момент ще настъпи.
— Има ли име тази картина? — попита тя, докато двамата се връщахме към центъра й.
— Има — рекох.
— И как се казва?
— „Сега е ред на жените“ — отвърнах.
— Аз ли съм откачила или това наистина е японски войник? — попита тя и посочи към една фигурка, която надничаше от руините на древната наблюдателна кула.
— Точно такъв е — потвърдих аз. — Майор от японската армия — това си личи от златната звезда и двете кафяви нашивки на левия ръкав. Все още притежава сабята си. Предпочита да умре, но няма да се раздели с нея.
— Не е ли странно, че там е имало и японци? — попита тя.
— Не е имало — рекох. — Сложих един, просто защото си мислех, че е по-добре да има.
— Защо?
— Защото японците са точно толкова виновни, колкото и немците за превръщането на Америка в държава на истерични милитаристи! Спомни си колко добра работа свършихме след Първата световна война, когато бяхме убедени противници на всякакви войни!
— А тази жена, дето лежи тук… Мъртва ли е?
— Да — кимнах аз. — Стара циганска царица.
— Много е дебела — отбеляза Сърк. — Не виждам други като нея… Всички са толкова кльощави!
— В Долината на Щастието можеш да напълнееш само като умреш — отвърнах. — Тя е дебела като изрод от цирка просто защото е мъртва от три дни.
— Долината на Щастието — унесено повтори Сърк.
— Можеш да я наричаш както ти хрумне — „Мир“, „Рай“, „Райска градина“, „Пролет“…
— Тя ли е единствената, която е съвсем сама?
— Почти — отвърнах. — Хората не миришат особено приятно, когато са мъртви цели три дни. Тя първа идва в Долината на Щастието и е съвсем сама. Веднага след това умира.
— А къде са другите цигани?
— Онези с цигулките, дайретата и ярко нашарените каруци ли? — попитах. — Забрави ли, че се славят като страхотни крадци, при това съвсем заслужено?
Госпожа Бърман ми разказа една легенда за циганите, която чувах за пръв път.
— Откраднали пироните от римските войници, които се готвели да приковат Исус на кръста — рече тя. — Когато войниците ги потърсили, пироните били потънали вдън земя. Наложило се Исус и тълпата да чакат, докато [се намерят нови пирони. След този инцидент Всемогъщият разрешил официално на циганите да задигат всичко, което могат. — Посочи с пръст подутото тяло на циганската царица и добави: — Тя е вярвала на тази легенда. Всички цигани вярват в нея. — Толкова по-зле за нея — рекох. — А може би не е имало никакво значение дали й вярва или не, тъй като се е добрала до Долината на Щастието полумъртва от глад и съвсем сама. После продължих:
— Опитала се да открадне пиле от една селска къща, но селянинът я видял през прозореца на спалнята си и я гръмнал с малокалибрената пушка, която криел под дюшека си. Тя побягнала и той решил, че не е улучил. Но на практика не било така — преди да легне и да умре, циганката получила една малка дупка в корема си. Три дни по-късно се появихме и ние.
— Но къде са й поданиците, след като наистина е била циганска царица? — попита Сърк.
Обясних, че в зенита на своята власт циганката е била царица на около четирийсет души, включително пеленачетата. Макар да се е разкъсвала от благородни спорове относно произхода и расовата принадлежност на тази сган, Европа е била напълно единодушна по въпроса, че крадливите ясновидци с особена слабост към чужди деца са врагове на човешкия род. И са били преследвани като такива. Царицата и нейния табун зарязали шарените каруци и самобитното си облекло, зарязали всичко, което свидетелствало за циганския им произход. Денем се криели по горите, а нощем тръгвали да търсят храна.