— Мислиш, че това ще бъде една шега, така ли? Мислиш, че тази творба няма никаква стойност! — Сърк, здравата разпалена, ми хвърли един искрящ поглед и добави: — Но аз ще ти кажа друго — тази картина е страхотно важна по свой особен начин!
— Според мен е страхотно важна по начина, по който е важно и едно челно сблъскване — рекох. — Колизията не подлежи на съмнение, съвсем ясно е, че нещо се е случило, дявол да го вземе!
— Оставиш ли я на тези неблагодарници, положително ще ги направиш мултимилионери!
— И без нея ще бъдат такива — успокоих я аз. — Завещал съм им всичко, което притежавам, включително твоите момиченца с люлките и масата за билярд. Ако не си ги поискаш обратно, разбира се. След смъртта ми ще получат всичко това само като изпълнят едно малко условие.
— И какво е то?
— Да направят съответните юридически постъпки и отново да вземат фамилното име Карабекян. Което да носят и внуците ми.
— Толкова ли държиш на това?
— Правя го заради мама — отвърнах. — Макар да не бе Карабекян по рождение, тя искаше фамилията Карабекян да живее на всяка цена, при всички обстоятелства!
— Колко от тези портрети са на действително съществували хора? — попита Сърк.
— Пилотът на бомбардировача е истински, помня отлично лицето му. Тези двама естонци в германски униформи всъщност са Лаурел и Харди. Този френски колаборационист тук пък е Чарли Чаплин. Двамата поляци-роби оттатък наблюдателната кула са Джаксън Полок и
Тери Кичън.
— Значи и тримата мускетари сте тук, в долния край.
— Така е.
— Смъртта на двамата, толкова бързо един след друг, сигурно е била ужасен удар за теб!
— Дълго преди това бяхме престанали да бъдем приятели — рекох. — Наричаха ни така единствено благодарение на пиенето. Но то нямаше нищо общо с рисуването — спокойно бихме могли да бъдем и трима водопроводчици. По някое време, поотделно или заедно, спряхме къркането и Тримата мускетари се разпаднаха. Но то стана далеч преди двама от тях да се самоубият. Ужасен удар, казваш, госпожо Бърман… Нищо подобно. Когато научих за смъртта им направих единствено това, което ми се искаше да направя и без това — превърнах се в термит и останах в това състояние цели осем години.
— След което се самоуби и Ротко — подхвърли тя.
— Аха — изръмжах аз. Вече се откъсвахме от Долината на Щастието и се връщахме в реалния свят. А там ни чакаше дългата поредица самоубийства на абстрактни експресионисти: Горки се обеси през 1948-а, Полок и почти веднага след него Кичън — съответно от шофиране в пияно състояние и револвер, през 1956-а, накрая Ротко — вероятно от проявена небрежност с хладно оръжие през 1970-а.
С острота, която изненада както мен, така и нея, аз й заявих, че тази насилствена смърт доста наподобява нашето пиене — и тя като него няма нищо общо с рисуването.
— Няма да споря с теб — рече тя.
— Вярно е! — викнах, все още кипящ от емоции. — Давам ти честната си дума! А в допълнение ще ти кажа, госпожо Бърман, какво е естеството на магията в нашия вид рисуване. При музиката то съществува от векове, но в живописта бе нещо абсолютно ново и непознато. И се нарича човешко удивление от най-чиста проба, което няма нищо общо нито с храната, нито със секса, нито с дрехите, къщите, наркотиците, колите, новините, парите, престъпленията, наказанията, игрите, войната и мира! А още по-малко — с универсалния човешки стремеж, както на художници, така и на водопроводчици, към неизмерното отчаяние и саморазрухата!
— Знаеш ли на колко години съм била, когато ти си стоял в подстъпите на тази долина? — попита тя.
— Не.
— На една, Рабо — рече тя. — А сега ще ме извиниш, не искам да ти прозвучи грубо, но картината е толкова богата, че вече не мога да я гледам.
— Разбирам — рекох. Вече два часа стояхме тук. Аз също се чувствах изтощен, но едновременно с това трептящ от гордост и задоволство.
И ето ни отново на прага, ръката ми пак се протяга към ключа за осветлението. Нощта беше безлунна, нямаше дори звезди по небето. Едно изщракване и ние ще потънем в непрогледен мрак.
Тя ми зададе следния въпрос:
— Има ли нещо в тази картина, което да указва кога и къде е станало всичко това?
— Нищо не уточнява къде е било мястото на събитието — отвърнах. — А що се отнася до кога — има едно указание, но то е чак на другия край, горе в ъгъла. Ако наистина искаш да го видиш, ще трябва да донеса не само стълба, но и лупа.
— Друг път — рече тя. Заех се да й го описвам:
— Там е фигурката на един маор, ефрейтор от артилерийска част на новозеландския контингент, който е бил пленен в битката край Тобрук, Либия. Сигурен съм, че си чувала за маорите…