— Полинезийци — рече тя. — Аборигените на Нова Зеландия.
— Точно така — кимнах. — До появата на белия човек са били човекоядци, разделени на многобройни враждуващи помежду си племена. Та този полинезиец седи на празен германски сандък за муниции. На дъното има три патрона, в случай че на някого му потрябват. Полинезиецът се опитва да чете нещо, което прилича на вътрешната страница на вестник. Хванал го е във въздуха, вдигнат от утринния ветрец…
Докоснах с пръсти електрическия ключ и продължих: — Страницата е от един антисемитски седмичник, издаван в Рига, Латвия, по време на германската окупация.
Той е отпреди шест месеца и предлага съвети по градинарство и консервиране в домашни условия. Маорът го изучава много усърдно, иска да научи това, което всички ние бихме желали да знаем: къде се намира, какво става и какво ще стане…
Ако разполагахме със стълба и лупа, госпожо Бърман, ти би могла да прочетеш със собствените си очи датата на сандъка за амуниции: 8 май 1945 година. Когато си била на една годинка…
Хвърлих последен поглед към „Сега е ред на жените“, която отново изглеждаше скъсена като някакъв пълен със скъпоценни камъни триъгълник. Не ми беше необходимо да чакам пристигането на съседите и съучениците на Силести, за да бъда сигурен, че тази картина ще придобие най-голяма популярност сред богатата ми колекция.
— Господи, Сърк! — възкликнах аз. — Прилича ми на един милион долара в брой!
— И наистина е такава — рече тя. После осветлението угасна.
37
Запрепъвахме се обратно към къщата. Тя хвана ръката ми и каза, че в крайна сметка все пак съм я завел на танци.
— Кога? — попитах.
— Дори в момента танцуваме — отвърна Сърк.
— Аха!
Тя каза отново, че не може да си представи как съм успял да създам тази огромна и прекрасна картина с толкова значима тема.
— Аз също не мога да си го представя — рекох, — Може би не съм я създал аз, може би всичко е дело на картофените червеи.
Та каза, че веднъж влязла в стаята на Силести, погледнала книгите на Поли Медисън там и също не повярвала, че сама ги е написала.
— Може би си плагиат — рекох.
— Точно така се чувствам понякога — отвърна тя. Когато се добрахме до къщата и двамата изпитвахме чувството, че току-що сме се откъснали от обятията си, макар на практика никога да не бяхме се любили. Дали ще прозвучи прекалено самохвално, ако кажа, че никога не бях я виждал толкова премаляла!
Тя предаде своето толкова често неуморимо и пъргаво тяло на спокойствието, което предлагаше мекия фотьойл в библиотеката. Там присъстваше, като призрак разбира се, и Мерили Кемп. На масичката за кафе между госпожа Бърман и мен стоеше купчината стегнати с ластик писма, които тя беше писала на едно арменско дете в Калифорния.
Попитах госпожа Бърман какво би си помислила, ако хамбарът се бе оказал празен, ако осемте платна бяха чисто бели, или пък ако бях нарисувал наново „Уиндзорско синьо номер седемнайсет“.
— Ако се беше оказал толкова празен, колкото те мислех, положително бих ти писала шест плюс за откровеността — отвърна тя.
Попитах я дали ще пише. Имах предвид писма до мен, но тя ме разбра погрешно.
— Само това правя — рече. — Пиша и танцувам. Докато съм в състояние да върша това, тъгата ще бъде далеч от мен.
През цялото дълго лято беше успявала да забравя, че скоро е изгубила съпруга си — един очевидно умен, забавен и приятен човек.
— И още нещо ми помага — добави тя. — Което не означава, че ще помага и на теб. Това е шумният и често нахален начин на изразяване, чрез който командвам наляво-надясно и давам акъл на хората: „Събудете се! Усмихнете се! Залавяйте се за работа!“
— Вече втори път се превръщам в Лазар — рекох. — Умрях заедно с Тери Кичън, но Едит ме върна към живота. Умрях заедно със скъпата Едит, но Сърк Бърман отново ме възкреси!
— Или който и да било друг — рече тя.
Разменихме няколко думи за Джералд Хилдрет — човекът, който щеше да пристигне точно в осем сутринта и да я откара на летището заедно с багажа й. Всички в околността познаваха този шейсетгодишен тип и неговото такси.
— Някога беше член на Спасителния отряд — рекох.
— И май изкара малък флирт с първата ми жена. Именно той откри тялото на Джаксън Полок, отлетяло на двайсет метра от дървото, в което беше блъснал колата си. А само няколко седмици по-късно събираше мозъка на Тери Кичън в найлонов плик. Човек би казал, че Джералд Хилдрет играе важна роля в Историята на изкуството.
— Когато се возих при него последния път, той ми разказа, че семейството му си вадило горчивия залък цели триста години по тези места, но единствения видим резултат от тази дейност, било неговото такси.