— Таксито му е хубаво — рекох.
— Да, винаги е излъскано отвън и безупречно чисто вътре — рече тя. — Предполагам, че това е неговият начин да държи мъката по-далеч… Независимо за какво му е мъчно…
— За онези триста години — рекох.
Тревожехме се за Пол Слейзингър. Запитах се гласно какво ли е изпитала безпомощната му душа, когато си е дала сметка, че телесната й обвивка се е стоварила върху ръчна граната, готова всеки миг да избухне. — Защо не го е убила? — попита Сърк.
— Поради недопустима производствена небрежност — отвърнах.
— Неговата телесна обвивка е извършила този малко вероятен акт, а твоята пък е създала онази страхотна картина в хамбара — рече тя.
— Май е точно така — отвърнах. — Душата ми не е знаела каква картина да създаде, но телесната ми обвивка го е знаела прекрасно!
— Значи… — тя прочисти гърлото си и тръсна глава:
— Значи е дошло време душата ти — срамувала се толкова дълго от своята телесна обвивка, да й благодари за създаването на нещо наистина прекрасно!
Замислих се, после кимнах:
— Май и тук си права.
— Направи го! — заповяда тя.
— Как?
— Вдигни ръка пред очите си, погледни с любов и благодарност тези странни и умни животинчета, които наричаме пръсти и извикай с цяло гърло: „Благодаря, тяло!“
Подчиних се.
Вдигнах две ръце пред очите си и извиках с цяло гърло, от дъното на душата си:
— Благодаря, тяло!
О, щастливо тяло! О, щастлива душа! О, честит Рабо Карабекян!