Рей Бредбъри
Синята бутилка
Стълбовете на слънчевите часовници лежаха изпопадали на белите камъчета. Птиците, реещи се някога в небето, сега летяха в древните небеса от скала и пясък, песните им бяха замлъкнали. Дъната на мъртвите морета бяха покрити с прах, която засипваше земята, щом вятърът решеше да пресъздаде древните истории за потопи. Градовете представляваха хамбари на мълчанието, спряло и съхранено време, басейни и фонтани на тишина и спомен.
Марс бе мъртъв.
Изведнъж в безкрайното безмълвие, някъде много отдалеч, се чу бръмчене на насекомо, което се усилваше сред жълто-кафявите хълмове, изпълни пронизания от слънцето въздух, докато магистралата не завибрира и прахта не започна да се сипе с шепот в старите градове.
Бръмченето спря.
В трептящата тишина на деня Албърт Бек и Ленард Крейг седяха в стария автомобил и гледаха мъртвия град, неподвижен под погледа им, но очакващ техния вик:
— Здравей!
Кристална кула се разпадна в мек прашен дъжд.
— Хей, вие там!
Още една кула се свлече.
Сградите падаха една след друга, подчиняваха се на зовящия ги на смърт глас на Бек. На разпадащи се ята каменните животни с огромни гранитни криле пикираха към дворове и фонтани. Викът ги караше да оживяват и те отвръщаха, стенеха, пукаха се, скачаха, преобръщаха се, трепереха неуверено, след което раздираха въздуха и с изкривени уста и пусти очи, с остри, вечно гладни зъби внезапно се пръскаха като шрапнели по плочите.
Бек изчака. Кулите вече не падаха.
— Вече е безопасно.
Крейг не помръдна.
— Пак ли заради това?
Бек кимна.
— За една проклета бутилка! Не разбирам. Защо всички я искат?
Бек слезе от колата.
— Онези, които са успявали да я намерят, не са разказвали и не са обяснявали. Но… тя е много стара. Стара като пустинята, като мъртвите морета… и би могла да съдържа нещо. Така се казва в легендата. И защото би могла да съдържа всичко… ами, именно това събужда жаждата на хората.
— Твоята, а не моята — каза Крейг. Устните му едва помръдваха; очите му бяха полузатворени, леко развеселени. Протегна се лениво. — Аз просто се возя. По-добре да те гледам, отколкото само да седя в жегата.
Бек се бе натъкнал на старата кола преди около месец, преди още Крейг да се присъедини към него. Бе част от отпадъците от Първата индустриална инвазия на Марс, завършила след като човечеството продължи към звездите. Беше оправил двигателя и обикаляше из мъртвите градове, през земите на лентяи и скитници, мечтатели и безделници — все хора, изостанали от всеобщия устрем към космоса, хора като самия него и Крейг, който не се блазнеше от никаква работа и бе намерил Марс за идеалното място за живеене.
— Марсианците са я създали преди пет или десет хиляди години — каза Бек. — От марсианско стъкло е. И все я намират и губят.
Взираше се в трептящия от маранята мъртъв град. През целия си живот не съм правил абсолютно нищо, помисли си. Други, по-добри от мен, отлетяха към Меркурий и Венера, или извън Слънчевата система. С изключение на мен. Но Синята бутилка може да промени всичко това.
Обърна се и започна да се отдалечава от притихналата кола.
Крейг също слезе, настигна го бързо и закрачи небрежно до него.
— От колко време я търсиш? Десет години? Трепваш насън, сутрин скачаш като ужилен, потиш се по цял ден. Толкова много ти се иска да намериш проклетата бутилка, а не знаеш какво има в нея. Ти си ненормален, Бек.
— Затваряй си плювалника — отвърна Бек и изрита някакво камъче.
Влязоха заедно в разрушения град и тръгнаха по мозайката от напукани плочи, чиито шарки напомняха на каменен гоблен с крехки марсиански създания, отдавна измрели зверове, появяващи се и изчезващи всеки път, когато ветрецът раздвижваше безмълвната прах.
— Чакай — каза Бек. Направи ръцете си на фуния и изкрещя: — Вие там!
— … там — отвърна ехото и рухнаха още кули. Фонтани и каменни колони се нагънаха сами в себе си. Такива бяха тези градове. Понякога прекрасни като симфонии кули рухваха само от една изречена дума. Все едно да гледаш как кантата на Бах се разпада пред очите ти.
Още миг — и костите са погребани в кости. Прахта се уталожи. Две постройки останаха непокътнати.
Бек пристъпи напред и кимна на приятеля си.
Започнаха да търсят.
По едно време Крейг вдигна глава. На устните му играеше едва забележима усмивка.
— Представяш ли си в онази бутилка да има мъничка жена, сгъната като акордеон? Като онези от тенекиените чашки или като японските цветя — слагаш ги във вода и те се отварят?
— Не ми трябва жена.
— Може пък и да ти трябва. Може би никога не си имал истинска жена, която да те обича. И тайно да се надяваш, че ще намериш точно това. — Крейг сви устни. — Или пък в бутилката има нещо от детството ти. Всичко в мъничко вързопче — езеро, дърво, по което си се катерил, зелена трева, раци. Това как ти се струва?