И тръгна навън към дневната светлина, като се смееше тихо.
Под двете студени марсиански луни лежаха костите и прахта на старите градове. Автомобилът подскачаше и друсаше по разбитата магистрала, минаваше покрай тези градове, където фонтаните, жиростатите, мебелите, металните книги и картините лежаха, засипани от мазилка и изсъхнали криле на насекоми. Покрай градове, които вече не бяха градове, а фина прах, носена безчувствено напред-назад от ветровете от една земя в друга, подобно на пясъка в огромен пясъчен часовник, непрекъснато строящ своите пирамиди. Тишината се отваряше, пропускаше колата и веднага се затваряше зад нея.
— Никога няма да го намерим — каза Крейг. — Проклети пътища. Стари колкото си искат. Целите в дупки и бабуни, нищо не е наред. Той има предимство с мотоциклета. По-маневрен е. По дяволите!
Рязко завиха, за да избегнат един лош участък. Колата се движеше над старата магистрала като гума — минаваше върху равната почва и оставяше след себе си изумрудените и златни марсиански мозайки върху настилката.
— Чакай! — извика Бек и намали скоростта. — Видях нещо назад.
— Къде?
Върнаха се стотина метра.
— Ето там. Виждаш ли го? Той е.
Пълният мъж лежеше върху мотоциклета си в канавката край пътя. Не помръдваше. Очите му бяха широко отворени и когато Бек го освети с фенерчето, проблеснаха мътно.
— Къде е бутилката? — попита Крейг.
Бек скочи в канавката и взе пистолета на мъжа.
— Не знам. Не я виждам.
— От какво е умрял?
— И това не знам.
— Моторът изглежда наред. Не е имало злополука.
Бек претърколи тялото.
— Няма рани. Сякаш просто е… спрял, по своя собствена воля.
— Сигурно е инфаркт — предположи Крейг. — Развълнувал се е заради бутилката. Решил е да се скрие тук за по-сигурно. Смятал е, че всичко ще бъде наред, но инфарктът го е довършил.
— Но това не обяснява липсата на Синята бутилка.
— Някой е минал и я е забелязал. Господи, нали знаеш колко търсачи има…
Огледаха мрака. Далеч в осеяната със звезди тъмнина сред сините хълмове забелязаха някакво движение.
— Ето там — посочи Бек. — Трима души, придвижват се пеш.
— Сигурно са…
— Боже мой, виж!
Долу в канавката фигурата на пълния мъж започна да свети и да се топи. Очите му заприличаха на лунни камъни под внезапен поток вода. Лицето се разтваряше в огъня. Косата стана като малки фитили, запалени и хвърлящи искри. Тялото започна да дими пред очите им. Пръстите се изкривиха в пламъци. После, подобно на ударена с гигантски чук стъклена статуя, тялото се пръсна и изчезна в порой розови парчета, превърна се в мъгла и нощният вятър я отнесе от другата страна на пътя.
— Сигурно са… направили нещо с него — промълви Крейг. — Онези тримата. Сигурно имат някакво ново оръжие.
— Случвало се е и преди — каза Бек. — С онези, които са намирали Синята бутилка, така съм чувал. Изчезвали. А бутилката преминавала у други, които също изчезвали. — Той поклати глава. — Приличаше на милион светулки, когато се разпадна…
— След тях ли тръгваш?
Бек се върна при колата. Огледа пустинните дюни, хълмовете от останки-наноси и тишина.
— Няма да е лесно, но май ще успея да прекарам колата. Сега вече просто трябва да го направя. — Замълча, а когато продължи, вече сякаш не говореше на Крейг. — Мисля, че знам какво има в Синята бутилка… Най-сетне разбрах какво искам най-много да намеря в нея.
— Аз не участвам — каза Крейг и приближи колата. Бек седеше вътре в тъмното, с ръце на коленете. — Няма да тръгна да гоня трима въоръжени мъже. Просто искам да живея, Бек, и нищо повече. Тази бутилка не означава нищо за мен. Няма да рискувам кожата си за нея. Но ти желая успех.
— Благодаря — отвърна Бек. И подкара към дюните.
Нощта бе прохладна като вода, стичаща се по стъкления капак на колата.
Бек караше здравата през пресъхнали речни корита и покрити с чакъл плитчини, между огромни отвесни скали. Ивици светлина от двете луни боядисваха в златисто изсечените в скалите барелефи на богове и животни — високи цяла миля стени, върху които марсианските истории бяха изрязани и изобразени със символи; невероятни лица с отворени очи-пещери и зинали пещери-уста.
Ревът на двигателя събаряше канари и камъни. Златни сегменти от древните скални скулптури се сриваха под лунните лъчи и като каменен порой изчезваха в прохладната и синя като кладенец тъмнина.
Бек пътуваше и ревът на автомобила връщаше мислите му назад, към всички нощи от последните десет години, в които палеше червени огньове насред морските дъна и замислено, без да бърза, си готвеше. И сънуваше. Винаги сънуваше едно и също — че иска. И не знае какво. Още от младините си, по време на тежкия живот на Земята, голямата паника от 2130 година, глада, хаоса, безредиците, беднотията. После мотаенето из планетите, годините без жени и любов, годините на самота. Излизаш от тъмнината на светло, от утробата в света, и намираш ли онова, което наистина желаеш?