— Да. Но тя не знае защо сънувате такива сънища. Не пожела да говорим за това и останах с впечатлението, че е доста объркана.
— Ами… Аз не й казах някои неща. И най-вече, че тези сънища са много свързани с последната ми работа.
— Какво сте работили?
Дженифър смръщи нос с досада.
— И защо смятате, че на вас ще кажа това, което не съм казала на доктор Мейърс?
— Може би, ако ви обясня как стигнах дотук и какво преживях, преди да ви открия, ще го направите. Кажете, вярвате ли случайностите?
Онази сутрин, докато Дженифър приготвяше чай и кифлички с мармалад от боровинки, нейният гост й разказа всичко: от снежната буря, отвела го в Агреда, до шока, когато видял лицето на сестра Мария Хесус в основания от нея манастир, където тялото й, съхранено като по чудо, се пазело в стъклена урна. Докато й разказваше как един малък медальон с лика на Вероника, или „Светия образ“, го бе накарал да предприеме път изпълнен с изненади, и как този низ от съвпадения го беше отвел до истинската му притежателка в самолета за Лос Анджелис, Дженифър си спомни нещо. Малка подробност, която при това положение не можеше да бъде случайност. Защото и тя бе видяла подобен медальон в Рим.
Това бе станало в „залата за сънуване“ на Радио Ватикана. През първия й работен ден. Спомни си, че след като един агент на INSCOM, изпратен в Рим, я повика от Форт Мийд, тя бе видяла медальона по време на първия си сеанс. Той висеше на врата на инструктора. Доктор Албърт Феръл. И беше — не можеше да не е същият като медальона на испанеца.
— Знаете ли какво? — каза тя накрая. — И аз не вярвам, че това са случайности.
Лицето на Карлос просветна. Той знаеше, че за кой ли път нещо — или някой? — му проправяше път.
Удобно настанена на любимия си диван, Дженифър Нарейди му разказа последната част от една история, в която и двамата участваха по странен начин.
— Доскоро имах чин лейтенант от армията на Съединените щати и работех в разузнаването — каза тя. — Работата ми бе свързана с една дивизия за „психошпионаж“, в която бяхме само хора с изявени екстрасензорни способности. Както се досещате, дейността ни беше строго секретна.
Карлос се стресна.
— През последните години бях изпратена в Рим и работех по един проект, чиято цел бе да проучи предела на възможностите на човешкия мозък.
— Предела на възможностите ли?
— Да. На психическата способност за предаване на мисли или за виждане от разстояние, която някои хора с ясновидска дарба притежават. Разбирате ли за какво говоря?
— Много добре.
Карлос се съвземаше вече. Неведнъж беше чувал за подобни проекти. Дори в неговото списание бе чел репортажи за някаква „паранормална война“ между бившия Съветски съюз и Съединените щати. Но никога не бе мислил, че ще се запознае с някого, свързан с тези програми.
— По време на управлението на Рейгън — продължи Дженифър — моята дивизия трябвало да достигне успехите на руснаците и да шпионира военни бази от разстояние с помощта на хора с такива способности. Създали една „армия“ от „звездни пътници“, които да „летят“ до тези цели. Но за съжаление, повечето експерименти се провалили. Просто не можели да ги контролират. Нашият генерал бил уволнен.
— А кога се включихте вие?
— В средата на осемдесетте години. Проектът за „психошпионаж“ не бе прекратен напълно, защото след падането на Берлинската стена разбрахме, че руснаците продължават експериментите си. Правеха тайни разработки за разширяване предела на тези възможности. Нещо повече, бяха продали част от откритията си в областта на психиката на други сили.
— Разбирам.
— И за капак, бюджетът ни беше ограничен. Така че от моя институт — INSCOM, решиха да влязат във връзка с един таен съдружник, заинтересован от подобен род дейности.
— Съдружник ли?
— Да. Ватиканът.
Карлос тръсна глава.
— Не се изненадвайте. Ватиканът се занимава от векове с въпроси, които за нас представляват интерес едва от няколко десетилетия. Имайте предвид, че точно те измислиха термина билокация за звездните пътувания. Архивите на Църквата са пълни с такива случаи. Курията искаше да разбере какви психически механизми предизвикват тези раздвоявания и така стигнахме до добро споразумение: те даваха историческата информация, а ние — технологията, за да „възпроизведем“ такива състояния.
— Технологията ли?
Дженифър си изяде кифлата, преди да продължи. Така тя се освобождаваше от голям товар, сякаш този разговор беше терапията, от която се нуждаеше, откакто бе напуснала Италия. Карлос следеше всеки неин жест, всяка нейна дума.