ГЛАВА 67
На Карлос му трябваха повече от два часа, за да прочете варианта на ръкописа, който Бенавидес бе написал за краля. Запозна се не само с основния текст — не много по-различен от Мемориала, отпечатан през 1630 година от Филип IV, — но и с бележките в полето, където се споменаваше кои точно църковни мелодии предразполагат към „мистичен полет“ и какво точно са правели някои ангели с мозъка на сестра Мария Хесус, за да реагира така.
Журналистът знаеше вече колко популярни са подобни разкази в мистичната литература. Всъщност сестра Мария Хесус де Агреда не беше единствената монахиня от онова време, с която ангелите от плът и кръв се бяха занимавали. Света Тереза де Хесус, най-голямата мистичка на испанския Златен век, също бе преживяла такива „интервенции“. „Виждах в ръцете му дълга златна стрела и ми се струваше, че на върха й има лек пламък — пишеше. — Струваше ми се, че понякога я забива в сърцето ми и че тя стига до вътрешностите ми. Като я вадеше, сякаш вадеше и тях и аз пламвах цялата от любов към Господа“.
В Мемориала на Бенавидес имаше и други коментари. Съществувала — или поне така се твърдеше в текста — някаква формула за акустичните вибрации, необходими при билокацията. Формула, донесена на християните от някакви „внедрени“ същества, които слезли на Земята в далечни времена. Твърдеше се също, че Светата инквизиция открила техните потомци и им отнела формулата.
— Дженифър… — промълви Карлос след дълго мълчание.
— Да?
— Вие сте видели Синята дама в сънищата си, нали?
— Да.
— Как изглеждаше?
— Ами… Видях как тя се спуска от небето в конус от светлина. Излъчваше такова сияние, че едва различих чертите й… Но се обзалагам, че беше същата жена, която сънувах и по-късно. Онази, която наричаха Мария Хесус де Агреда.
— Все една и съща ли беше?
— Мисля, че да.
— И сте я виждали винаги насаме?
— Да. Защо питате?
— Защото, според този документ — каза Карлос, държейки листовете, — е имало няколко сини дами, летели до Америка по същото време. Казва се, че там са пратени да проповядват поне още три монахини. И че по-късно те били разпознати от местното население като Девата. Знаете ли такова нещо?
— Не. Никой от работещите по проекта не ми е споменавал за други сини дами.
Карлос погледна Дженифър, която очакваше с нетърпение да й преведе текста.
— Всъщност не ми казахте какво е името на този съвместен проект между INSCOM и Ватикана.
— Не, не ви казах. Не знам дали това е важно и дали не е държавна тайна. Но вече няма значение. Нали?
Дженифър се наклони към ухото му и прошепна нещо, от което той се вцепени на дивана.
— Казваше се Хроновизия.
— Хроновизия ли?
— Точно така. Чували ли сте за нея?
Журналистът избегна погледа на Дженифър.
— Да… Преди време.
Дженифър не настоя повече.
Карлос току-що бе повярвал напълно в синхронността. Всичко беше най-прецизно планирано от Програмиста. Вече не се вълнуваше дали някой ден ще стигне до него или не. Сега знаеше, че той съществува.
А това беше повече от достатъчно.
ГЛАВА 68
Пет внушителни черни фиата с перденца на задните стъкла минаха с пълна скорост през портата на единствения отделен блок на Пиаца Сант’Уфицио номер 11, не много далече от площад „Свети Петър“. Не беше добър знак. Върховната власт бе свикала на това събрание префекта на Съвета по обществените въпроси на Църквата; кардинала, отговарящ за Светата конгрегация по делата на светците; главния директор на Института по външни работи (ЮЕ); личния секретар на папата и префекта на Светата конгрегация по Доктрината на вярата. Срещата щеше да се състои в тържествената зала на последната конгрегация. В Светата инквизиция. Точно в 22,30 часа.
Петимата мъже се качиха до третия етаж, придружени от своите секретари. Докато се настаняваха, три бенедиктинки сервираха чай и сладки в сребърен сервиз, украсен с релефните ключове на свети Петър, а няколко служители на Светата инквизиция им раздадоха дебели папки с документите, които щяха да се разискват.
Префектът на Светата инквизиция, доста навъсен човек, изчака гостите му да се настанят. След това с характерната за него тържественост обяви началото на съвета с бронзово звънче.
— Ваши Преосвещенства, Светата майка, Църквата, бе атакувана отвътре и Негово светейшество иска да се справим с този терористичен акт, преди да е станало твърде късно.
Кардиналите се спогледаха, някак изненадани. Никой не беше чувал от месеци и дума за саботажи, конспирации или заговори във Ватикана. Нещо повече, от атентата срещу папата, извършен от някакъв турски фанатик на площад „Свети Петър“, в Рим беше доста спокойно. Само монсеньор Рикардо Торес, шеф на Конгрегацията по делата на светците, се обади и поиска обяснение.