Една от всичките й зрели творби ще й донесе безсмъртие: обемисто произведение в осем тома със заглавие Мистичният Божи град, написано — поне така е казала тогава — по изричното желание на Девата. В него тя разкрива живота на Богородица с такива подробности, че дори днес творбата й е в основата на дългометражни филми — като Страстите Христови на Мел Гибсън. За написването на тази книга сестра Мария Хесус посвещава седем години от живота си, през които продължават виденията й и срещите с ангели от плът и кръв. Заинтригуван от тези истории, малко след разпитите, проведени от отец Бенавидес, Филип IV пише за пръв път на монахинята. Това става през октомври 1631 година.
Подобно на своите предци, монархът решава да повери душевните си тайни на тази просветлена монахиня, чиито съвети му помагат дори за вземането на важни политически решения. Сестра Мария Хесус е утешавала неведнъж краля, служейки за „медиум“ между него и съпругата му — Исабел Бурбонска, след смъртта й или между краля и мъртвия му син — принц Балтасар Карлос, „изпратен“ според монахинята в чистилището.
През 1643 година сестра Мария Хесус изгаря оригинала на Мистичния Божи град и през 1655-а започва да го възстановява. Приживе тя изгаря много свои творби и по-специално онези, които се отнасят за периода на билокациите й в Ню Мексико, поради което ние, изследователите, сме изгубили много ценни следи, водещи към същността на тези преживявания. Но все пак някои от тях са спасени: като един текст, запазен в Националната библиотека в Мадрид (със сигнатура Ръкоп. 9354) и озаглавен Трактат за кръглата форма на Земята, в който тя описва нашата планета такава, каквато я вижда от небето.
Но от всички документи, в които се говори за това нейно приключение, най-важен без съмнение е Мемориала на Бенавидес. Първият от двата, отпечатан през 1630 година, има голяма стойност: това е първият исторически текст, в който са описани земите на Ню Мексико, и изучаването му днес е задължително в тамошните университети.
Колкото до другите теми, развити в романа, трябва да кажа, че правителството на Съединените щати наистина създаде лаборатория за „психошпиони“ във Форт Мийд, много, от които говорят открито от години, и то от първо лице, за преживяванията си в INSCOM. Много от показанията им послужиха за основа при написването на някои части от тази история. Както и проучванията на инженер Робърт Монро, починал през 1995 година, който даде своя принос за изясняване феномена на астралното пътуване в своите книги Journeys Out of the Body, Far Journeys и Ultimate journey36.
Проектът за Хроновизия също е реален. Всъщност в началото на деветдесетте години аз интервюирах във Венеция един бенедиктински свещеник, участвал в някои експерименти, за да „види“ и дори да „фотографира“ миналото. Този духовник — специалист по преполифония — се казваше Пелегрино Ернети и почина през 1994 година. В краткото интервю, което взех от него в манастира „Сан Джорджо Маджоре“ във Венеция, той ми каза само, че Пий XII е класифицирал тези проучвания като строго секретни. Както изглежда, папата е сметнал, че масовото им разпространяване би променило хода на историята ни. И Ернети, верен на своя папа, отнася тази тайна в гроба.
Така че този роман е резултат от преплитането на отделни нишки, на които попаднах в проучванията си на легендата за Синята дама, днес много известна в югоизточната част на Съединените щати, но практически неизвестна в Испания. Но той е плод и на страстта ми към тайната на „полетите“ във времето и пространството и на синхронностите. Нишки, които, свързани по подходящ начин, ми дадоха възможност да стигна поне за себе си до една истина: че на този свят нищо не е случайно. Дори това, че тази книга е попаднала в твоите ръце, читателю.
Тази книга е написана в памет на хората, които през 1629 година се впускат в проучването на суровите земи на Ню Мексико и занасят там първите ценности на Стария свят. Експедицията е включвала дванайсет войници, деветнайсет свещеници и дванайсет братя послушници. Групата е водена от брат Естсбан де Переа, но имената на тези храбри носители на вярата остават неизвестни. Затова искам да поправя тази огромна несправедливост. И смятам, че е дошъл моментът да споменем Антонио де Артеага, Франсиско де Асебедо, Кристобал де ла Консепсион, Агустин де Куеляр, Роке де Фигередо, Диего де ла Фуенте, Мартинес Гонсалес, Андрес Гутиерес, Франсиско де ла Мадре де Диос, Томас Мансо, Франсиско Муньос, Франсиско де Порас, Хуан Рамирес, Бартоломе Ромеро, Франсиско де Сан Буенавентура, Гарсия де Сан Франсиско и Диего де Сан Лукас. Имената им се споменават в различни документи и летописи, които никой не чете, но ако не беше техният подвиг, тази книга никога нямаше да бъде написана. Дано тя съживи сега спомена за тях.