— …Дали не сънувам тези сънища от пресищане от римската красота ли? Хайде, докторе! Не говорите сериозно! Живях две години на самата Виа Аугуста, близо до Ватикана. Имах достатъчно време да свикна с красотите на този град: с историческите арки, мостовете над Тибър, църквите, базиликите, манастирите, скулптурите, обелиските, фреските. Повярвайте, подобни неща не ме впечатляваха, когато реших да напусна града.
— Знаете ли? Всъщност ви завиждам, Дженифър — рече лекарката, отпивайки пак от кафето. — Кажете ми, защо решихте да прекарате толкова време в Рим?
— Имах нужда да избягам.
— От любовно разочарование ли?
— О, не! Нищо подобно! Мъжете никога не са били проблем за мен — тръсна глава тя тъжно. — Беше, както винаги, заради работата ми. Макар че не мога да говоря много за това.
— Не можете да говорите за работата си? — Доктор Мейърс остави пластмасовата си чаша в изящния поднос, украсен със зебри. — Какво искате да кажете?
— Ами… Вече ви споменах, че това е дълга история. А съм дала и клетва за конфиденциалност в армията. Не знам дали мога да ви кажа всичко.
— Военна ли сте?
Изумлението, изписано по лицето на психиатърката, й достави удоволствие. Така реагира и майка й, когато разбра. И изповедникът й. Може би затова Дженифър бе избегнала да спомене този факт, като попълваше личния си картон. Спомена само, че е художничка, без да уточнява други подробности. И всъщност това бе истината: откакто се върна от Италия, си правеше планове да отвори малко студио за живопис и да излага рисунките си.
— Военна ли? Не точно. Бях сътрудничка на Департамента по отбрана в един проект, работата, по който ми се отрази доста зле. Знаете как става, докторе: трябваше да подпиша клетва да не разкривам никакви подробности за дейността си. „Държавна измяна“, казаха.
— Но да отговаряте на въпросите ми не значи да разкривате подробности, скъпа. — Чертите на абаносовото лице на Линда Мейърс се изостриха. Тонът й стана строг, — И аз съм длъжна да пазя тайната на пациентите си. Нищо от това, което ще говорим в тази стая, няма да излезе оттук.
— Може би не е важно за разтълкуването на сънищата ми…
— Това би трябвало да преценя аз. Не мислите ли? А сега, моля, обяснете ми защо трябваше да напуснете Съединените щати заради работата си.
ГЛАВА 10
Рим
В същия момент, на малко повече от десет хиляди километра от Лос Анджелис, Вечният град се задъхваше, както винаги, от трафика привечер. С идването на пролетта вече бяха настъпили първите меки следобеди за тази година и с всеки ден слънцето грееше все по-дълго и лениво.
Джузепе Балди дори не го забелязваше. Беше взел влака за Рим на гара Санта Лучия и сега, шест часа по-късно, прекосяваше площад „Свети Петър“ забързан, без да обръща внимание на безценната гледка на града. Нямаше и минута за губене.
Планът на венецианеца беше прост. Никой не можеше да предположи, че там, при внушителния египетски обелиск, издигнат от Доменико Фонтана в сърцето на Ватиканската държава, ще бъде нарушен основният протокол на „четиримата евангелисти“. Или на „светците“, както би казал портиерът на „Сан Джорджо“.
В този елитен научен екип имаше едно категорично правило: никога, при никакви обстоятелства, двама „евангелисти“ — това са отговорниците на четирите групи, включени в работната програма — не могат да се срещат в отсъствието на координатора „свети Йоан“, на научните съветници на Светия отец или на специален комитет, учреден за целта. По този начин се стремяха да гарантират верността им към проекта и да ограничат вътрешния натиск от страна на разни клики или групировки.
Да не се срещат при никакви обстоятелства?
А Балди, стриктен почитател на реда, сякаш нямаше угризения на съвестта за този „голям грях“. Необходимостта да се срещне с отец Луиджи Корсо беше по-силна от желязната ватиканска дисциплина. Предчувстваше, че още не е закъснял. Че може да изясни с „първия евангелист“ някои неща, преди да се яви на аудиенцията, на която бе извикан спешно. Балди беше сигурен, че „свети Матей“ разполага с повече информация за Хроновизията; със сведения, които по някаква причина никой не бе пожелал или успял да сподели с него след срещата му с испанския журналист и които може би щяха да му помогнат да се справи успешно с надвисналата над него заплаха за дисциплинарно наказание.
Докато подминаваше колонадата на Бернини, бе обсебен от някакво мрачно чувство: защо Светата инквизиция се бе заинтересувала изведнъж от проучванията на отец Корсо и на екипа в Рим и бе решила да ги прекрати? Какво бе открил „свети Матей“ в лабораториите, което да предизвика такава внезапна промяна?