Журналистите го погледнаха косо. След миг щяха да разберат, че продължилото часове пътуване, завоите и лошото време — всичко е било напразно: кутията от червено кадифе, в която се пазеше платното, носеше точната дата на копието. „Хиляда седемстотин и деветдесета година — прочете свещеникът гордо, като извади кутията от един стар шкаф в сакристията. — Какво ще кажете? Не е зле, нали? От осемнайсети век е!“
Сякаш целият свят се сгромоляса върху Карлос.
Вече знаеше, че е изминал шестстотин километра на един дъх за нищо. Това платно с изрисувания лик на разпнатия беше изработено много по-късно от датата на предполагаемата фалшификация на Торинската плащаница и той не разполагаше с никаква история, с която да се върне в Мадрид. Освен това, заради бързането му, трябваше да продължат без вериги в снега, покрил пътищата с дебела и вече заледена бяла пелена. Целият пейзаж, който се виждаше от височината на църквата, беше бял, страшен.
— И ще продължи да вали цял следобед — пророкува дон Феликс с угрижено лице, докато сгъваше внимателно плащаницата. — Ще трябва да пренощувате тук. Утре, като се разтопи ледът, ще продължите по пътя си.
Така и стана.
Тази нощ дон Феликс им намери скромен подслон в една от селските къщи. Вечеряха лучена супа и наденица и като се умориха да говорят и да пият от доброто местно вино, домакинята им — старица на осемдесет и пет години, която живееше сама и преливаше от енергия, ги отведе до спалнята им. Там, треперейки от студ в тази стая със стени от дялан камък и със сламени дюшеци, Карлос си легна, галейки медальона, който му бе докарал тая беля.
— Какво? Още ли вярваш в предчувствията, приятел? — надсмя му се фотографът, завит до ушите на съседното легло, със зачервени от вечерята и доброто вино бузи.
— Върви по дяволите, Хема!
ГЛАВА 12
По същото време, но на брега на Тихия океан, сеансът на доктор Мейърс продължаваше повече от обикновеното. И се проточи до часа за вечеря. Дългият разказ на пациентката й я накара да й отпусне още малко време в края на деня. Това беше времето, което тя използваше, за да преглежда картони и да подготвя сеансите за следващия ден. Но Дженифър Нарейди искаше да се отърве по-бързо от бремето си; беше се появила в кабинета й, готова да говори, словоохотлива, а това не бе характерно за нея.
Залезът, който се виждаше от работната маса на психиатърката, беше прекрасен. Жълти и охрови тонове окъпаха за минути статуетките от мрамор и дърво от африканския интериор. Дженифър седеше срещу нея със сок и минерална вода пред себе си и гледаше с удоволствие как финансовият район започва постепенно да гасне.
Пациентката й благодари за направеното изключение. За първи път от много време тя нямаше търпение да разкрие чувствата си пред някого.
Тази крехка жена с дълбоки зелени очи бе имала бурен вътрешен живот, в който малко хора бяха взели участие. Живот, белязан от вълнения, които я бяха откъснали от света, но същевременно бяха изградили у нея един много особен характер.
Дженифър Нарейди бе родена във Вашингтон. Родителите й — евангелистки пастор с немско потекло и мексиканка от границата, внучка на магьосник навахо от Аризона — й бяха осигурили спокойно детство до навършването на шестнайсет години. На тази възраст, докато обмисляла в кой университет да учи, се появили проблемите: започнала да има предчувствия, свързани с приятелите й в института или с близки роднини. Конкретни, верни предчувствия, които не успявала изобщо да овладее. Често предвиждала разни неприятности вкъщи, скандали или малки драми между хора, които обичала. „Виждала“ ги, щом затворела очи. Или когато дремвала след хранене. В началото не се колебаела да говори за виденията си на хората, за които се отнасяли, но когато те започнали наистина да се сбъдват, си спечелила славата на вещица. Приятелите започнали да я отбягват, да не я канят на събирания или на кино. И постепенно тя станала мълчалива и самотна. Скоро мечтата й за университет останала на втори план и Дженифър започнала да търси отговори за това, което ставало с нея. Напразно.
Нещата се влошили в деня, когато сънувала убийството на Клайв Браун, учителя й по математика в последния курс. Браун бил любимият й учител. Този червенокос ирландец с изискани маниери влизал в клас винаги с папийонка и сако на райета. Бил строг, но добродушен. В нощта преди последните изпити Дженифър сънувала ужасен кошмар: видяла как синята папийонка на учителя била изтръгната от врата му с нещо остро. Било тъмно. Мястото приличало на запустял паркинг край някакво баскетболно игрище. Но нямало достатъчно ясни подробности, за да го познае. Била сигурна обаче, че след картината със захвърлената папийонка един широкоплещест мъж с рядка коса нанесъл силен удар на Браун в корема. Уплашила се, като видяла как учителят й пада на колене, виейки от болка, и как без никакво предупреждение бива застрелян в тила. Браун нямал време дори да види оръжието. Просто бил застрелян в гръб, а сънят на Дженифър започнал да избледнява.