— Последният, който поведе обреда за призоваване на духа, беше Павати — воинът, вожд на племето преди теб. И той умря. Може да рискуваш живота си, като призовеш такова същество.
Предупреждението дойде от дъното на кивата. Друг старец, единственият, който по години и опит можеше да съперничи на Гран Валпи, се надигна и тръгна към центъра на помещението.
— Знам тази история, Зено — отвърна вождът. — И не се боя от смъртта. А ти?
Зено също нямаше какво да губи. Приближи се до малкия огън, тлеещ в центъра на кивата, и рече на висок глас, та всички да го чуят:
— Такава е волята на духовете, упорито старче. Ще ти помогнем в това изпитание, докъдето ни стигнат силите.
ГЛАВА 14
Когато отец Балди, или „свети Лука“, стигна до Виа дей Седиари, стана по-предпазлив. „Седиари“ е една от малките улички около Пантеона на Агрипа, до Вила „Мадама“, изпълнена почти винаги с туристи и любители на старини. И макар никой да не го бе виждал никога там, той искаше да е сигурен, че няма да бъде забелязан. Разговорът с „дрезгавия глас“ го беше изпълнил със съмнения.
Лош ден, да, господине.
След трийсет секунди Балди бе стигнал до целта си. На номер 10 имаше масивна сивкава сграда с каменна фасада, с широки дървени корнизи, малки прозорци и огромна врата, водеща към мрачен вътрешен двор.
От пръв поглед беше трудно да се разбере дали това бе блок с апартаменти, студентско общежитие или пансион за духовници. Още повече че две коли „Фиат Типо“ на римската Polizia бяха препречили входа.
Лицето на отец Балди помръкна. Полицаи? „Е, поне не е някой от черните ситроени на тайните служби — каза си той с облекчение. — Може да са тук за какво ли не. Спокойно“.
„Свети Лука“ се помъчи да се успокои.
Като събра малкото кураж, който му бе останал, той прекоси улицата и за секунди измина няколкото метра, делящи го от патрулните коли и сградата. Един бърз поглед му бе достатъчен, за да открие малкото прозорче, гледащо към коридор, от което се процеждаше лъч светлина. Над него бе сложена табела с надпис „Резиденция Санта Джема“.
— Buona sera… Имате посещение! Случило ли се е нещо?
Като се направи на простодушен, отец Балди се прокашля, преди да зададе този въпрос. Бе надникнал в портиерната и вътре бе видял мъж на средна възраст с редки руси коси, с дълбоки бръчки по челото и липсващи зъби, облечен в кафеникавата сутана на францисканците. Монахът убиваше времето, слушайки раздрънкан транзистор.
— Да… — отвърна той, като намали звука на апарата. — Ако питате заради полицията, дойдоха, защото този следобед един от нашите обитатели се самоуби. Изглежда, се е хвърлил в двора от четвъртия етаж.
„Третият евангелист“ позна този глас. Беше на киселия мъж, който обикновено вдигаше телефона, когато той звънеше на „свети Матей“. Никога не си го беше представял такъв.
— Самоубил се е? — разтревожи се Балди. — Santa Madonna! И по кое време стана това?
— Към пет следобед — отвърна другият, опечален. — Точно го съобщават в новините по радиото.
— А вие… видяхте ли го?
— Е — усмихна се монахът, показвайки проядените си зъби, чух само тъп удар и като погледнах, го видях с разцепена глава сред локва кръв. Мисля, че умря начаса.
— Господ да се смили над него — прекръсти се Балди. — А кажете, знаете ли кой беше?
— Разбира се, отче. Луиджи Корсо. Свещеник, професор и писател. Блестяща личност. Познавахте ли го?
Балди пребледня.
— Ние сме… бяхме стари приятели — поправи се той. „Свети Лука“ приглади сребристите си коси, сякаш това щеше да му помогне да мисли. — Сигурен ли сте, че отецът се е самоубил?
Изражението на портиера се промени. Той го изгледа мълком с черните си, почти демонски очи, мъчейки се да предугади намеренията на непознатия. Беше сигурен, че Корсо е бил сам в стаята си, когато се е хвърлил в двора. Последният му посетител си тръгнал поне четвърт час преди това. Да. Той смятал, че е самоубийство.
— Човече! — добави. — Полицията е горе, в стаята му, и се опитва да разбере как е станало. Може да питате тях, ако искате. Тук са повече от час, правят опис на вещите му и ми заръчаха да им прехвърлям всички обаждания за отеца. Мога да се обадя още сега и…
— Няма нужда — прекъсна го Балди. — Попитах само от любопитство… Но кажете ми, обясниха ли ви защо трябва да им прехвърляте обажданията?
— Просто рутина, казват.
— А, ясно.
— Отче — обърна се на свой ред портиерът към него някак тържествено, — вие сигурно знаете дали самоубийството е смъртен грях…
— По принцип е така.
— Тогава смятате ли, че Господ ще прости на отец Корсо?