Балди беше експерт в тази материя. Той пръв откри например, че правилото на свети Бенедикт — единственото, според което бе задължително да се отслужват по осем църковни служби на ден — се базира изцяло на музиката. Това беше поразителна тайна. Всъщност всяка от „тоналностите“, които и днес се използват при композирането на музика, стои в основата на молитвите, изричани от братята му всеки ден. Балди доказа, че молитвата за първата сутрешна служба (в 2 часа среднощ през зимата) съответства на нотата до. За втората, на зазоряване — на ре. А за службите в първия, в третия и в шестия час — в 6, в 9 и в 12 часа сутринта — на ми, фа и сол. Че молитвата в най-светлия час в три следобед, нона, „звучи“ като ла, а вечернята, по залез, като си.
От този род бяха и лекциите, с които стана известен. „Часовете за молитва и нотите са свързани! — говореше той разпалено на учениците си. — Да се молиш и да композираш са паралелни дейности! Музиката е истинският език на Бога!“
Но ветеранът Балди къташе дълбоко в себе си и други открития. Тезите му бяха смайващи. Той смяташе например, че древните хора не само са познавали хармонията и са я прилагали математически в музиката си, но са знаели и че тя може да предизвиква такава трансформация на съзнанието, при която свещениците и новопосветените от класическия свят достигат „no-висши“ сфери на реалността. Тази негова идея противостоеше десетилетия наред на теориите, според които тези усещания за духовно извисяване се постигат винаги чрез халюциногенна дрога, дяволски гъби или психотропни вещества.
А как са използвали музиката? Щом разговорът се разгорещеше, Балди обясняваше и това. Той смяташе, че за мъдреците в миналото било достатъчно да постигнат съответната настройка на мозъка, за да получат информация от „отвъдното“. Твърдеше, че в такова състояние магьосници и мистици можели да изживеят отново някой момент от миналото, колкото и далечно да е то. Или с други думи, според него музиката модулира честотата на вълните в мозъка, възбужда някои центрове на възприятията и човек може да се пренесе във времето.
„Но това познание — обясняваше тъжно той — е изчезнало“.
Мнозина оспорваха напредничавите идеи на отец Балди. Но въпреки това, полемиките никога не хвърлиха сянка на младоликото му приветливо лице. Сребристата коса, атлетичната осанка и прямият поглед му придаваха ореола на неукротим завоевател. Почти никой не си даваше сметка, че е на шейсет и пет години. Така че, ако не беше обетът му за целомъдрие, Балди би разбил сърцата на много ученички. А и на техните майки.
Този ден, без да подозира какво го очаква, Балди влезе в манастира, забързан и усмихнат, както винаги. Почти не обърна внимание, че брат Роберто го чакаше на вратата и сякаш искаше да му каже нещо.
ГЛАВА 2
Гран Кивира, Ню Мексико
Преди триста шейсет и две години
Сакмо падна на колене, обзет от ужас. Закаленото му тяло рухна, щом мракът го погълна. Колкото и широко да отваряше очи и да ги търкаше, воинът не можеше да долови никаква светлинка. Някакво неописуемо видение току-що го бе заслепило. И сега стоеше на тъмно, сам, при подстъпа към свещената скала на племето си. Ужасът, който бе помрачил погледа му, не му позволяваше дори да изкрещи.
Никога досега в нощите, прекарани на пост, не беше се натъквал на такова нещо.
На нищо подобно.
Пипнешком, като не смееше да се обърне с гръб към сиянието, което го бе заслепило, Сакмо се опита да избяга от гърлото на Каньона на змията. Изобщо не трябваше да идва тук. Вдлъбнатината на входа, водещ към недрата на хълма, беше прокълната. Цялото племе го знаеше. В дълбините й бяха погребани пет поколения шамани, магьосници и знахари и се говореше, че това било единственото място околовръст, където можеш да говориш с духовете. Значи е опасно място. Защо се беше помамил да дойде, мислеше сега. С какво, по дяволите, го бе привлякъл каменният полумесец на посветените, като знаеше, че тук го дебнат опасности? На всичко отгоре тази скала беше извън района, който трябваше да охранява.
Оставаха три часа до разсъмване. Три часа, за да го сменят на поста. Или да го открият мъртъв. Ала Сакмо още дишаше. Задъхан. Трескав. Зашеметен. Жив. И порой от въпроси бушуваше в ума му.
„Каква е тая светлина, дето може да повали мигом един воин хуман? Някакъв лъч? Може ли мълния, скрита в камъка, да повали голям мъж? И после какво? Ще се стовари отгоре му и ще го разкъса ли?“
Стражът не спираше да мисли за това. Направи го едва когато в бягството си презглава усети, че прерията съвсем е притихнала. „Не е добър знак“, рече си. И в същия миг мисълта му потъна в опасните води на мистичното. Дали тази светлина го настигаше? Съвсем пресният спомен го смути. Огънят, който го бе заслепил, сякаш бе излязъл от пастта на някой змей. На някой вълшебен звяр, който само да духнеше веднъж — и можеше да помете прерията. В пророчествата на племето му се говореше така за края на света. Че скоро неговият свят ще бъде унищожен в пламъци и че огромно сияние ще предизвести унищожението на всичко живо. Катастрофалният край на Четвъртия свят.