— Мили боже! — тръсна глава Карлос, невярващ на очите си. — Нима не разбираш? Не ти ли напомня нещо това име?
По физиономията на Хема личеше, че не схваща за какво става дума.
— За бога! Това е фамилията на монахинята!
Кръглото небръснато лице на фотографа се смръщи драматично.
— Онази, дето ходела в Америка, когато си иска ли? — попита той съвсем тихо.
— Същата!
— Може ли да се успокоиш? Ще ни убиеш. И дръж волана, по дяволите! Сигурно е някакво проклето съвпадение.
— Какво ти съвпадение! Нима не виждаш? — Сега очите му бяха широко отворени и той не обръщаше внимание на нищо друго, освен на реакцията на колегата си. — Как може да съм такъв глупак? През XVII век и преди това много от известните хора са били познати с името на родния си град… В случая със сестра Мария Хесус де Агреда това „де Агреда“ може да е фамилията й… но и името на родния й град!
— Дяволите да те вземат! — възмути се Хема. — Студено е. Спрял си насред главен път. Направи нещо, Карлос. Да завием, да влезем в селото и да питаме, когото срещнем. Но махни колата оттук!
— Как не се сетих по-рано?
Хема го изгледа свирепо. Приятелят му беше като смахнат.
— Но как? — продължи Карлос. — Това не може да е съвпадение. Не е възможно. Знаеш ли колко села има в Испания?
Фотографът не беше сигурен дали му задава този въпрос сериозно.
— Знаеш ли? — настоя Карлос.
Хема потърси в жабката пътната карта, която винаги носеше, и я разгърна на географския указател в края. Там трябваше да пише.
— Открих! — Той държеше пръста си на една от страниците. — Искаш ли да знаеш?
— Разбира се! Колко?
— 35 618 — отвърна най-сетне.
— Виждаш ли? Едно на трийсет и пет хиляди не е съвпадение! Сега какво ще кажеш?
— Да махнеш колата от шосето!
ГЛАВА 16
— Кажете, Дженифър, някога било ли ви е трудно да различите тези сънища от реалността?
Доктор Мейърс дълго бе мълчала, слушайки внимателно всички обяснения на пациентката си. Разказът й беше толкова жив, че много трудно можеше да го сметне просто за измислица.
— Не разбирам какво искате да кажете, докторе.
— Не е трудно, Дженифър. Някога помисляли ли сте си при събуждане, че онова, което сте видели, е спомен? Че наистина сте били там, при онези индианци?
— Е, докторе — възрази тя. — Да не искате да кажете, че вярвате в прераждането? Макар предците ми да са кореняци американци, никога не съм чела нищо за тях, нито за ритуалите им, нито…
— Не. Не става въпрос за това. Трудно ли различавате съня от действителността? Да или не?
Упорството на психиатърката смути пациентката.
— Знаете ли, като дете помнех всичко, което сънувах през нощта.
— Продължавайте.
— Често разказвах всичко на майка ми, преди да ме заведе на училище. Описвах й усещането си, че летя или минавам през стена. Дори това, че пея под дъжда. Баба ми, която живя много години извън град Мексико, край храма на Девата от Гуадалупе, ми измисли прякор. Казваше ми Голямата мечтателка.
— Голямата мечтателка ли?
Дженифър кимна с блага усмивка:
— Да. Точно тя ме научи да различавам света на сънищата от истинския. Благодарение на нея сега знам, че всички тези сцени от Ню Мексико са сън. Така трябва да е!
Доктор Мейърс погали замислено брадичката си. Прозорците със звукоизолиращи стъкла не позволиха звукът от сирената на някаква патрулка да я разсее. Колата пресече за миг улица „Бродуей“ и зави по „Темпъл“ към тъмното сърце на града, Нощта се беше спуснала вече над Лос Анджелис.
— Разкажете ми за баба си — каза тя, когато и последният отблясък в червено и синьо угасна.
Нарейди не се поколеба:
— Казваше се Анкти, което на езика на индианците значи „танц“. От стари времена всички жени в семейството ми се казвали така, докато не съм се родила аз от тази страна на границата, в Съединените щати, и не ме кръстили Дженифър.
— Продължете… Какво си спомняте за нея?
— Познавах я малко. Родителите ми ме оставиха за едно лято при нея, когато отидоха на почивка в Европа. Тогава тя ме водеше всеки ден до базиликата на Девата от Гуадалупе. Безброй пъти ми разказваше нейната история. И знаете ли кое е най-интересното? Научи ме да си я представям като някаква синя дама, блестяща жена, която се появявала от време на време в земите на древните мексиканци.
— Като жената, която виждате в сънищата си?
— Точно така, докторе. Баба ми ми разказа приказката за това видение. Знаете ли я?
Доктор Мейърс кимна.
— Много е хубава. Хуан Диего, индианец от племето на баба ми, се е срещал няколко пъти с една мистериозна жена, обляна в синя светлина, на хълма Тепеяк. Тази жена го помолила на това място да се издигне базилика в нейна чест, но испанците, които тогава владеели Мексико, не му обърнали внимание. Епископът на града поискал от него някакво доказателство и накрая, отчаян, Хуан Диего казал условието на испанеца на самата синя жена.