Гран Валпи знаеше какво ще последва: синята светлина щеше да се усили и същевременно остър звук, като писък на сто гризача, щеше да прониже слуха му и да го повали. Винаги ставаше така. Дамата млъкваше и той знаеше, че вече е време да си върви. И че тази странна синя майка щеше да изчезне, щом го видеше паднал в несвяст.
Но този път „духът“ имаше време да му даде един последен съвет.
ГЛАВА 18
Агреда, Испания
Карлос пое дълбоко дъх три пъти, преди да запали отново мотора на колата. Беше последвал съвета на Хема и бе спрял в единия край на шосето, за да се съвземе от шока, предизвикан от откритието му. „Агреда — повтаряше като зомбиран. — Агреда“. Трудно му беше да проумее, че има село със същото име като на монахинята, и сега се упрекваше, че не е проверил тази възможност. „Едно от 35 618 села, регистрирани в Испания рече си той. — Трябваше да проверя това!“
— Откритията стават тогава, когато човек е готов да ги разбере… — прошепна Хема като стар източен мъдрец. Но Карлос не знаеше дали все още не му се подиграва.
— Какво искаш да кажеш?
— Че когато започна да работиш над телепортациите, може би още не си бил готов.
— Готов за какво? Това са евтини философии! — възрази Карлос.
— Мисли, каквото искаш. Знам, че си неверник, но съм сигурен, че всеки от нас си има съдба. И понякога тя ни подема със силата на ураган.
Думите на фотографа му се сториха странни и доста задълбочени, сякаш не беше ги изрекъл той, а някакъв древен и забравен оракул, вселил се в него. Карлос никога не бе чувал Хема да говори така — всъщност дори се съмняваше, че е способен да изпитва подобни чувства, — но все пак усети, че тези думи му подействаха дълбоко. Странното беше, че точно тук, след като отмина заледената канавка на шосе № 122, разбра, че няма избор и трябва да зареже глупавото преследване на свещени плащаници, да пренареди приоритетите си в списъка от неразрешени въпроси и да направи някои проучвания в селото, наречено Агреда. Като усети допира на гладкото медальонче със „Светия лик“ до гърдите си, се усмихна. Кой знае, помисли си, дали този странен обрат нямаше да извади от забвение проучването му за телепортациите и в крайна сметка той да се върне в Мадрид с някой хубав репортаж.
Бръмченето на мотора го върна към действителността. Той затвори бележника си, помоли Хема да сгъне пътната карта, отправи отново поглед към асфалта и пое решително по единствената улица, водеща към центъра на селото.
Агреда се оказа истинско откритие: бе разположена в подножието на Монкайо (внушителна планинска грамада на височина 2315 метра, издигаща се застрашително над тях сред мъглите), а в застроената й част личаха все още следите на историята. Християни, евреи и мюсюлмани дълго бяха делили улиците и пазарите й през XV век. Селото било сцена и на кралски празненства, а водите на реката му — Кейлес, били тачени от римските ковачи, които закалявали в тях най-добрите си оръжия. Но разбира се, те щяха да узнаят всичко това след време.
Тази сутрин улиците на Агреда бяха мокри и пусти като тези на Лагуна в планината Камерос. Предните стъкла на колите, паркирани от двете страни на улица „Мадрид“, бяха покрити с дебел слой лед, а жителите на селото, малко повече от три хиляди души, се криеха от студа зад дебелите стени на къщите си.
— Накъде смяташ да поемеш? — подпита плахо Хема. Приятелят му беше все още впечатлен от невероятното географско попадение.
— Към главната църква, къде другаде? Ако изобщо е имало някаква монахиня в това село, която е летяла до Америка господ знае как, отецът трябва да е чувал.
— Би трябвало — рече уклончиво Хема. — Би трябвало.
Колата пое смело, криволичейки по пустите улици. Селото се оказа по-голямо, отколкото изглеждаше от шосето. За щастие църквата, която търсеха, се появи неочаквано пред тях, издигнала се до сграда, приличаща на кметство, в западния край на голям правоъгълен площад. Карлос я заобиколи внимателно и паркира едва на десетина метра от голямата й порта.
— Затворено е! — заяви Хема и собственият му дъх замъгли погледа му.
— Може да има друга, отворена…
— Друга ли?
— Да, погледни там.
Точно зад тях и зад една четириетажна сграда се издигаше силуетът на друга голяма барокова камбанария. Без да бързат, те пресякоха пеш площада и побутнаха прекрасната порта, но напразно.
— Също затворено — зажалва се пак фотографът. — Тук няма никого. И е дяволски студено…
— Странно, нали? Дори кръчмите са затворени.
— Човече, на север това не е странно! Неделя е и при тази температура и аз бих останал вкъщи. Може би в дванайсет, за голямата меса…