Вътре картината беше съвсем друга: виждайки коридорите в оловен цвят и вратите от шперплатов фурнир с имената на кардинали и други членове на Курията, залепени с тиксо, той разбра, че ремонтът е бил само външен. Сградата всъщност бе вече пуста.
— Мога ли да ви помогна, отче?
Кръглолика монахиня, облечена в тъмносиня дреха, с платнено покривало на главата, го посрещна иззад една преграда със стар плот.
— Бих искал да се видя с Негово преосвещенство Станислав Шидив.
— Имате ли насрочена среща? — заинтересува се прилежно тя.
— Не. Но монсеньор ме познава добре. Кажете му, че Джузепе Балди от Венеция е тук. Спешно е. Освен това — рече той, размахвайки писмото, което бе получил от него преди два дни, — знам, че ще се зарадва да ме види.
Това помогна. Пликът с гербовете на Държавната канцелария подейства като шперц.
На монахинята й трябваха само секунди, за да натисне необходимите копчета и да предаде съобщението по линията. След едно заучено: „Добре, ще ви приеме“, което Балди чу с облекчение, монахинята го поведе по коридорите към кабинета на кардинала поляк.
— Тук е — каза тя пред една неугледна врата. — Влезте, без да чукате.
Щом прекрачи прага, на свещеника тутакси му направи впечатление, че през прозорците се открояваше осветеният купол на „Свети Петър“ и дори голяма част от сто и четирийсетте статуи от колонадата на Бернини. Той забеляза и прекрасните ренесансови килими с езически мотиви, красящи най-тъмния ъгъл на помещението.
— Джузепе! Mio Dio! Толкова време не сме се виждали!
Шидив беше среден на ръст мъж. Бе облечен в блестящата морава сутана на своя сан. Лицето му на полски дървар бе добре избръснато и изглеждаше гробовно студено, а сините му очи зад дебелите стъкла на очилата му сякаш виждаха всичко. Кардиналът стана от черното си кожено кресло и с големи крачки прекоси няколкото метра, делящи го от госта му. Стаята миришеше на скъп парфюм и на дезинфектанта, използван от ватиканската служба по почистването.
Балди целуна покорно пръстена му и кръста, който кардиналът носеше на врата си, а после потъна в братската му прегръдка. След това седна пред писалището му. Приглади сутаната си, преди да кръстоса крака, и хвърли бърз поглед на папките и пликовете, струпани между него и кардинала. Всъщност нямаше нужда от много предисловия. Негово преосвещенство и бенедиктинецът се познаваха от години, от времето, когато бяха семинаристи във Флоренция. Там споделяха интереса си към преполифонията и най-благородните идеали на попрището си. Нещо повече, точно монсеньор Шидив, роден в Краков и личен приятел на папата, бе представил Балди на координаторите на проекта за Хроновизията някъде през петдесетте години, когато той правеше първите си стъпки.
По-късно бе разбрал, че Шидив е и „свети Йоан“. Мистикът. Последният човек, отговарящ тайната за Хроновизията да не излезе никога извън стените на Ватикана. Координаторът, който трябваше да следи всеки ход на екипа. Но също и човекът, който помогна на Балди да стане пълноправен член в него. Между тези мъже не трябваше да има никакви тайни. Но имаше.
— Радвам се, че идваш при мен, Джузепе — каза монсеньор. Не знаех как да ти съобщя какво се случи със „свети Матей“, отец Корсо, този следобед… — снижи глас кардиналът.
— Точно за това исках да говоря с вас.
— А, така ли? — изненада се той. Тонът на неговия подчинен бе съвсем покорен. — Вече знаеш?
— Узнах го преди час. Видях полицейската кола пред дома му.
— Минал си през дома му? — Изражението на Шидив се промени. Това бе явно нарушение на етичния кодекс на „четиримата евангелисти“.
— Всъщност… До известна степен го направих заради вашето писмо. И заради строгата заповед да дойда в Рим и да ви обясня какво ми се случи с испанския журналист. Защото за това става въпрос, нали?
— Боя се, че е така, Джузепе. За втори път.
— Но кълна ви се, че аз не…
Кардиналът тутакси го прекъсна.
— Не се извинявай! — рече, а после снижи глас и се наведе над бюрото. — И стените имат уши.
Шидив се изправи и заговори съвсем нормално. Венецианецът разбра причината. Макар да беше координатор на проекта за Хроновизията и негов съмишленик, кардиналът играеше важна роля и сред пазителите на вярата. Като двоен агент. Трудна роля. Мътна. Затова никога не му се беше доверявал.
— Не те повиках аз — добави той. — Твоите палачи са в Конгрегацията за Доктрината на вярата. В Инквизицията. Но знаеш ли, сега това няма никакво значение, приятелю. Със смъртта на „първия евангелист“ нещата много ще се променят. Папата е загрижен за Хроновизията. Бои се, че ще изпуснем контрола над нея и ще се разкрият неща, които е по-добре да не излизат на бял свят. Разбираш ли?