Ако онова, дето се беше спуснало в дефилето, е знак за края, никой и нищо не можеше да го спре.
А той какво да направи?
Струваше ли си да тича и да вдига тревога?
И как?
Сляп ли?
Сакмо се учуди, че го спохождат такива ужасни мисли. И след миг мозъкът му ги възприе: това не приличаше на нищо, за което бе чувал досега. Блестящият мехур, заслепил очите му, бе изникнал изневиделица от прокълнатата пролука. Сиянието го парна, беше светкавично. Какво можеше да стори срещу такъв враг? И кой друг воин би го спрял? Не беше ли по-добре жена му, дъщеря му Анкти и хората му да умрат, както си спяха?… А той?
— Анкти — прошепна.
Сред мрака, потънал в дълбока тишина, воинът спря и се обърна към скалата, от която се бе отдалечил. Ако ще мре, помисли си за част от секундата, да го направи поне като мъж на честта. На крак. С лице към звяра. И в бъдеще може би някой щеше да си спомни за него като първата жертва на Звяра от Края на времето.
И точно тогава се случи.
Воинът не го очакваше.
Шест срички — само шест, — изречени много бавно, нарушиха дълбоката тишина на равнината. Те идваха сякаш от устата на благ приятел. Шепотът изникна до самото ухо на воина. И незнайно как, този глас като поток, тази природна сила го повика по име:
— Доб-ре ли си, Сак-мо?
Въпросът, накъсан, но изречен на неговия език таноан, го вцепени. Щом го чу, той смръщи вежди и инстинктивно посегна към секирата от обсидиан, която носеше на кръста си. Онуй ли го викаше?
Сакмо бе обучен от баща си — Гран Валпи, вожда на поселището Куелосе — да се брани от живите. Не от мъртвите.
— Сак-мо.
Сега гласът го призова по-строго и силно.
Мъртви ли?
Споменът за стария му баща го накара да стисне зъби и да се приготви да се защитава с оръжие в ръка. И от този свят да беше, и от другия, говорещата светлина нямаше да го унищожи, без да остави някаква следа от нея по тоя червен пясък.
— Сак-мо…
Щом той чу треперливия глас за трети път, секирата му проряза въздуха, описвайки защитен кръг около него. Все още не виждаше нищо. „Сбогом, Анкти. Обичам те“. Който и да беше онзи, който го викаше, той бе вече до него. Усещаше дъха му. Непоносимо горещото му присъствие. И умиращ от страх, с трепереща в лявата му ръка секира, единственият мъж на пост в селището вдигна лице към небето в очакване на неизбежното. Отвори зачервените си очи и като се вторачи в непрогледното небе, съзря фигура, голяма колкото тотем, която го връхлиташе. Мъглява мисъл проряза съзнанието му: беше жена! Някакъв проклет женски дух щеше да му отнеме живота!
По ирония на съдбата, преди години точно на това място, край гробището на Куелосе, баща му го учеше как се умира. С оръжие в ръка.
ГЛАВА 3
Лос Анджелис, Калифорния Пролетта на 1991 г.
— И казвате, че този сън се повтаря неведнъж?
Доктор Мейърс се наведе над дивана, на който лежеше пациентката, и потърси погледа й. Дженифър Нарейди посещаваше луксозния й кабинет на улица „Бродуей“, във финансовия център на града, едва от два дни с оплакване за някакъв мъчителен сън, който не изчезвал. Линда Мейърс бе озадачена: в картона на госпожица Нарейди бе отбелязано, че е жена на трийсет и четири години, здрава, любителка на спорта, без наследствени психични болести, уравновесена, с добро финансово положение и освен това привлекателна. Не се беше омъжвала, нямаше стабилна връзка и като че ли не се нуждаеше от такава, разбираше се с родителите си. Както изглежда, беше жена без много проблеми.
— Сънувах този сън два пъти за три дни, да — прошепна Дженифър, като избегна острия поглед на психиатърката и отметна назад кестенявата си коса. — Всъщност то не е кошмар. Но винаги когато си лягам, си мисля, че ще се повтори. И това ме притеснява.
— Кога го сънувахте за последен път?
— Снощи! Затова дойдох при вас толкова рано. Сякаш още го виждам…
— Пиете ли, каквото ви предписах?
— Разбира се. Но валиумът не ми действа. Не разбирам, докторе, защо образът на тази жена, окъпана в светлина, ме преследва непрекъснато. Нали знаете какво имам предвид? Виждам я навсякъде. Трябва да се отърва от нея!