— Значи телепортация?
Карлос кимна:
— И ако те беше видял с фотоапарата, нямаше да си отвори устата. Нали знаеш какви са в този град!
— Да, да… — въздъхна Хема. — А сега накъде?
— Днес тръгваме по дирите на светите плащаници, приятелю. — Карлос му посочи пътя, докато пиеше на големи глътки второто кафе за сутринта, което си бе взел от машината до тоалетните.
— Светите плащаници ли? И откога се интересуваш от свети мощи? Нали точно ти казваше, че това са бабини деветини?
Карлос не отговори.
— Мислех, че тия неща ги оставяме на стипендиантите…
„Странно“, помисли си Карлос Алберт. От осем седмици и той самият не спираше да си задава тези въпроси. Защо внезапно бе изпитал този непреодолим интерес към верското, щом не беше религиозен? Макар и отявлен скептик, откакто се върна от последното си пътуване до Италия, сянката на символите на вярата не преставаше да го преследва. В началото не обърна внимание: понякога това беше щампата на Девата от Гуадалупе, онази, дето в детството си бе виждал на бабиното нощно шкафче и дето се появяваше внезапно между страниците на някоя книга. И това бе достатъчно спомените да го отведат във времето, когато беше вярващ. Друг път подтикът бе Аве Мария от Шуберт — като тема за някоя музикална обработка, или Пречистата на Мурильо от някоя пощенска марка. Какво значеше това? Знаци ли бяха? И ако е така, за какво? Нима трябваше да се тревожи само защото религиозните новини във вестниците привличаха вниманието му?
Карлос беше наистина странен човек. На двайсет и три години, малко след като завърши образование, една ранна криза във вярата го отдалечи от католицизма с причастието и неделните служби. Конфликтът се заформяше постепенно. И избухна в деня, когато той едва не загина в катастрофа с мотор. Когато съвсем новият му лъскав мотор BMW K75 се вряза с деветдесет километра в час в едно такси, което мина на червена светлина, той разбра, че животът му няма да е вече същият. Изведнъж потъна в черна дупка. Изгуби съзнание за петнайсет часа и в интензивното отделение мозъкът му изобщо не работеше. Изобщо. Като се свести, в първия момент Карлос се почувства измамен. Сякаш не му харесваше, че се връща към живота. Яд го беше на всичко и всички. По-късно, вкъщи, успя да обясни на родителите си, че след като животът свърши… няма нито светлина, нито ангели, свирещи на арфа, нито рай, пълен с любими хора. Бяха го измамили. През петнайсетте часа, в които беше мъртъв, видя само мрак. Пустота. Студ. Непреодолимо бяло пространство.
Но оттогава бяха минали вече десет години. Шест месеца той се учеше да ходи отново и когато премина през всички етапи на възстановяването си, разбра, че нещо много дълбоко в него се бе променило завинаги.
Не беше тайна, че оттогава Карлос започна да гледа по странен начин на живота. Започна да се интересува от близките до смъртта състояния. Смяташе, че голяма част от „чудесата в религията“ са плод на зле разбрани преживявания. На миражи, изникващи в съзнанието, които един ден науката ще успее да обясни.
Но към все по-прагматичното му виждане за реалността се прибави странна увереност: „Животът привлича живот“, казваше той. И сякаш, защото не искаше да се разделя отново с него, започна да събира чужди съдби. Работата му бе идеално алиби. Беше журналист и това му позволяваше да се интересува какво правят другите, от какво се вълнуват или за какво мечтаят. А включването му в екипа на едно месечно списание му даде възможности, за които не бе и мечтал. Списанието Мистерии беше сериозно, но отворено издание, което от години събираше истории, свързани със свръхестественото. В него често пишеха учени с претенциите, че могат да обяснят всичко, или теолози, уверени, че само вярата може да облекчи болките на обществото ни. А сред тези теории директорът на Мистерии с радост публикуваше и скептичните „полеви“ репортажи на Карлос.
След завръщането си от Италия репортерът се запозна със стар професор по математика, пенсиониран изобретател, който твърдеше, че е открил как функционира Вселената. Когато отиде за интервю при него, той му обясни, че действителността, в която живеем, е част от невидим и съвършено точен механизъм, в който всяко действие предизвиква реакция. „Нищо не е случайно — рече му. — И ако понякога край теб стават събития, странно свързани помежду си, сякаш нещо или някой ги е предопределил за теб, не се колебай нито за миг: проучи ги! Ако стигнеш до причината за тях, ще си открил истинския Бог, каквото и да представлява той. Ще разбереш, че Бог е нещо като суперкомпютър, като Програмист, a не брадатият старец, който си си представял. И освен това в този ден ще си открил смисъла на живота си. Какво повече можеш да искаш?“