Този спомен беше още жив в съзнанието на стария музиколог: млад мъж на около трийсет години, чужденец, придружен от фотограф, който говореше развален италиански, се представи в абатството, под предлог, че иска да го интервюира за странната пасторска дейност, с която се занимаваше всяка сряда. Алибито му свърши работа — това щеше да открие по-късно и Балди прие той да запише разговора им. В крайна сметка работата му с така наречените обладани от дявола бе придобила някаква известност в средствата за информация в страната и мнозина искаха от него декларации или интервюта по този въпрос. През 1991 година дяволът беше на мода в Италия.
Бенедиктинецът бе внимателен с тази тема. Съзнавайки, че повечето от неговите обладани бяха просто душевноболни или в най-добрия случай истерици, заслужаващи състрадание, с проповедите си той се опитваше да им върне поне целебната сила на вярата.
Всъщност бе получил тази известност благодарение на седмичниците Дженте Мезе и Оджи няколко седмици преди визитата на испанците, а книгата му La Catechesi de Satana7 имаше такъв отзвук в пресата, та не беше много изненадан, че някакво испанско списание е проявило интерес към заклинанията му… И разбира се, прие интервюто и от малко суета.
Балди разбра късно, че репортерът не се интересуваше от работата му като „гонител на демони“. Този журналист беше различен от другите. Почти без да усети, малко по малко, събеседникът му го въвлече в обсъждането на друг проблем, който отецът бе направил грешката да разкрие през 1972 година и който го превърна в знаменитост в Италия през онези забравени вече дни.
Проблем, който някак странно го смути, когато чу журналистът да го споменава…
„Последната ви липса на дискретност“, помисли си, не можеше да бъде друго.
Всъщност преди деветнайсет години името му се бе появило в печата, тъй като по онова време работеше от десет години над едно изобретение за получаване на картини и звуци от миналото. Музикологът призна, че работи в екип от дванайсет чуждестранни физици по мащабен проект, за който имаше одобрението на Светия престол. Така Доменика дел Кориере пръв писа за постиженията на тази машина на времето. Според това неделно издание, групата на отец Балди можеше вече да възстановява изгубени музикални творби, като Thiestes от Кинто Енио, композирана към 169 г. пр. Хр., или точната транскрипция на последните думи на Христос на кръста.
Тези разкрития — за които Балди смяташе, че са потънали в библиотеките — разбуниха духовете на мнозина и въпреки че „ексклузивното интервю“ се разпространи светкавично от осведомителните агенции на половината свят, самият факт, че този журналист го питаше отново за Хроновизията, го смути.
— Хроновизията! — Балди сподави въздишката си. — Но как, по дяволите…?
Тези спомени го накараха да стисне юмруци. Беше сигурен, че не е давал никаква информация на репортерите по този въпрос. Всъщност помнеше, че им посочваше вратата още щом споменяха темата.
Какво тогава?
Колкото и да се мъчеше, Балди не успяваше да открие причините за последната си „липса на дискретност“. Дали не бе споменал на журналиста за „четиримата евангелисти“? Или може би за последните смайващи постижения на Хроновизията? Не. Не вярваше. Прегрешението му през 1972 година беше добър урок за него. По онова време журналистът, водещ рубриката в Кориере, някой си Винченцо Мадалони, бе решил да вмъкне в изявленията му такива бомбастични лъжи, като някаква снимка на Исус, каквато нито той, нито екипът му са получавали някога, но която оня тип бе изнамерил кой знае откъде. През 1972 година с машината можеха да се получат звуци от миналото със сносно качество, но за картини имаше още много да се желае.
Дали друг журналист не бе преувеличил нещата? И до каква степен?
— По дяволите! — ядоса се той.
И сякаш това бе въпрос на живот и смърт, бенедиктинецът свали очилата си, разтри силно очи и наплиска лицето си в малкия умивалник в килията си. „Глупак! — наруга се. — Как не помислих по-рано!“
Балди сложи трите писма от „светците“ в единственото чекмедже с ключ в писалището си и бързо се върна в приемната на манастира. Щом стигна там, подмина портиерната на брат Роберто, защото не искаше да го откъсва от любимата му телевизионна програма, и пипнешком зави към единствената врата от махагон на етажа. Влезе решително в помещението. Търсеше телефон, а в кабинета на абата, празен в този час, имаше такъв на най-закътаното място.
— Ало, мога ли да говоря с отец Корсо? — промълви той, едва набрал деветте цифри на абоната в Рим.