— Каква професионална тайна! Искам от вас само едно име. Следа, която можем да проверим — настоя той. — В противен случай ще трябва да ви заподозрем в кражба.
— Шегувате ли се? Аз просто се обадих по телефона!
— Вижте, докторе — намеси се Карлос, — вчера се срещнах с господин Валиенте в Мадрид. И като си спомни за разговора с вас, той каза нещо, което ми направи впечатление.
Мейърс чакаше испанеца да довърши мисълта си.
— Каза ми — продължи Карлос, — че сте получили информацията за отец Естебан де Переа от една ваша пациентка, жена, която имала странни видения за някаква Синя дама. Вярно ли е това?
Лекарката не отговори.
— Вярно ли е, госпожо Мейърс? — попита строго агент Шеридън.
Карлос погледна федералния агент. Странно му беше, че един пазител на реда можеше да дъвче дъвка, за да не запали цигара. В Мадрид всички пушеха.
— Можете ли да ни дадете някакви сведения за тази пациентка? — продължи журналистът по-любезно.
След секунда мълчание Линда Мейърс отговори така, както очакваха:
— Съжалявам. Това е професионална тайна. Не мога да съобщавам лични данни за моите пациенти. И ако продължавате да ме разпитвате, бих искала да се свържа с адвокат.
— Ами ако вече имаме тези данни? — погледна я Карлос предизвикателно. — Ще ги потвърдите ли?
— Вие имате данните? — запита Линда Мейърс подозрително. — Изобщо не съм ги давала на директора на библиотеката.
Чужденецът взе бележника си с коркови корици и затърси последната си записка. Беше я направил на борда на самолета, с който бе летял дотук. Когато я намери, седна до заподозряната и се усмихна загадъчно.
— Името Дженифър Нарейди говори ли ви нещо?
Докторката пребледня.
— Но откъде… откъде, по дяволите, имате това име?
— Не са дяволите, госпожо. Това е работа на ангелите — пошегува се той.
ГЛАВА 64
— Базов страж, копираш ли ме?
— Копирам те 5 х 5, страж.
— Птичката излетя от гнездото. Да я оставя ли да лети?
— Не. Ако се отдалечи много, задръж я. Клетката ще бъде готова след секунди.
— Край.
Когато Джузепе Балди излезе от Университета в Деусто и видя чудесния пролетен ден, който го очакваше навън, реши да се поразходи до центъра. В Билбао бе минала седмица на проливни дъждове и градът бе чист и свеж.
Всичко беше спокойно. Всичко, освен вана Форд Транзит с барселонски номер и тъмни стъкла, чийто мотор заработи, щом „евангелистът“ се появи на вратата на университета.
— Птичката.
Мъжът с мускулесто тяло, седнал зад волана на вана, запали пура, следейки с поглед отец Балди.
— Като мине по пешеходната пътека, ще го задържиш. Чу ли ме, страж!
Връзката приключи с изщракване. Мъжът с пурата остави своя предавател на седалката, намести слънчевите си очила и подкара колата покрай бенедиктинеца. Той вървеше спокойно.
— Сега ли? — гръмна гласът на стража, който искаше инструкции.
— Тръгвай.
Това бе достатъчно.
Стражът, як пиемонтец, прибра приемника в джоба на сакото си и тръгна бързо към своя обект. За секунди го задмина и спря на един светофар, светещ червено. Там изчака „евангелистът“ да стигне до него. На пет метра около тях нямаше никакви хора. Чудесна възможност. И така, рамо до рамо със свещеника, стражът му подхвърли на перфектен италиански:
— Bella giorno, vero?34
Балди се изненада. Кимна с безучастна усмивка, но се опита да избегне непознатия, втренчил поглед в другия край на улицата. Това бе последното нещо, което направи, преди бръснатият, облечен в безупречен костюм Армани, да извади пистолет със заглушител и да го опре в ребрата му.
— Ако мръднеш, ще стрелям — прошепна той.
„Евангелистът“ пребледня. Сърцето му едва не изскочи. Какво странно усещане. Свещеникът дори не бе видял пистолета, но успя да си представи дулото, забито в черния му дроб. Никога не го бяха заплашвали с оръжие и някакъв леден, неосъзнат ужас го парализира.
— Това… това е някаква грешка — прошепна едва-едва той на испански. — Нямам пари.
— Не ви искам парите, отче.
— Но… Но аз не…
— Вие ли сте отец Джузепе Балди?
— Да — промълви той.
— Тогава няма грешка.
Преди стражът да довърши изречението, ванът спря до светофара. Достатъчно бе само да блъснат „евангелиста“ и той се олюля и падна ничком в колата. Вече вътре, две силни ръце го грабнаха и го сложиха да седне в дъното.
— А сега се надявам да се държите добре. Не искаме да ви причиним болка.
— Кои сте вие? Какво искате от мен?
Балди произнесе тези две фрази на италиански, заеквайки. Беше все така объркан, с ускорен пулс и с няколко натъртвания по ръцете, но започваше да разбира, че са го отвлекли.